Ханс Андерсен: Дивите лебеди

Не беше минало много време, откак бе влязла в гората, а нощта настъпи твърде скоро. Елиза загуби пътя, затова легна на мекия мъх и прислони глава на един пън. В гората цареше дълбока тишина. Въздухът беше мек, а наоколо из тревата и мъха блещукаха като зелени пламъчета стотици светулки. Когато Елиза докосна с ръка едно клонче, светлите насекоми се посипаха по земята като падащи звезди.

Цяла нощ тя сънува братята си: те играеха пак с нея, както някога, когато бяха деца пишеха с елмазени калеми и златни плочи и разглеждаха хубавата книжка с картинки, ко ято струваше половин царство. Но те не пишеха на плочите нули и чертички, както по-ранс а описваха всичко, що бяха видели и преживели. Картините пък в книжката бяха живи птичките пееха, хората изскачаха от листата и разговаряха с Елиза и с нейните братя Когато тя обръщаше страниците, те си отиваха веднага по местата, за да не се разбъркат картините.

Когато Елиза се събуди, слънцето грееше вече високо на небето. Наистина тя не можеше, да го види, защото високите дървета го закриваха зад гъстите си клони, слънчевите лъчи се промъкваха през тях и бягаха като златни зайчета по треватг Зеленината излъхваше чудно ухание, а птичките се виеха над момичето и кацаха ш раменете му. В далечината се чуваше плясък на вода: това бяха много поточета, които с вливаха в едно прозрачно езеро с пясъчно дъно. Наоколо растеше гъст храсталак, но н едно място елените бяха пробили път и по тоя път Елиза отиде до езерото. Водата в нег беше толкова бистра, че когато вятърът не люлееше вейките на храстите, човек би пс мислил, че те са нарисувани на дъното: тъй ясно се оглеждаха във водата всички листца и осветените от слънцето, и скритите в сянката.

Когато Елиза видя лицето си във водата, тя се изплаши много — толкова черно грозно беше то. Ала щом намокри малката си ръчичка и изтри челото и очите си, кожата стана пак ослепително бяла. Тогава тя се съблече и влезе във водата. По-прекрасна девойк от нея не можеше да се намери в целия свят!

Като се облече и сплете дългите си коси, тя се приближи до един пенлив поток, гребна вода с шепа, напи се и тръгна нататък из гъстата гора, без да знае накъде отива. Тя мислеше за братята си и вярваше, че ще ги намери. Елиза стигна до едно диво ябълков дърво, чиито клони се огъваха под тежината на плодовете. Тя си хапна от ябълките, подпр клоните с пръчка и влезе в най-гъстата част на гората. Там беше тъй тихо, че тя чуваш собствените си стъпки и хрущенето на всеки лист, който се огъваше под нейните нозе. Н се виждаше нито една птичка, нито един слънчев лъч не прорязваше гъстите тъмни клон на дърветата. Високите им стъбла почти се опираха едно о друго. Никога Елиза не бе виждала такова усамотено място.

През нощта стана още по-тъмно. Нито една светулка не блещукаше в мъха. Елиз легна натъжена в тревата и се приготви да заспи. Тогава й се стори, че клоните у дърветата се разтварят над нея и откриват ясното небе.

Когато се събуди на сутринта, тя тръгна нататък и скоро срещна една стара жена с кошница ягоди в ръцете. Жената й даде няколко ягоди и тогава Елиза я запита дали не срещнала в гората единайсет князе на коне.

— Не — отвърна бабичката. — Но вчера видях единайсет лебеда с корони на главите. Те плуваха тук наблизо, надолу по реката.

И тя поведе Елиза към един склон, в чиито поли лъкатушеше река. По двата бряга растяха дървета, които протягаха едно срещу друго дългите си разлистени клони.

Елиза се сбогува с бабичката и тръгна към устието на реката, която се вливаше широко море.

И ето, пред младото момиче се разкри безкрайното море във всичката си величествена хубост. Но по него не се виждаха нито платна, нито лодки и момичето трябваше по неволя да се спре. То започна да разглежда безбройните камъчета, разсипани по брега; водата ги беше изгладила тъй, че те бяха станали съвсем гладки и кръгли. Стъкла, железа, камъни всичко, което бе изхвърлено на брега от вълните, беше изгладено от водата, а самата вода, бе по-мека и от нежните ръце на Елиза. Като я гледаше, момичето си мислеше: „Вълните неспирно се люшкат насам-натам и изглаждат най-твърдите неща. Трябва и аз да бъда като тях. Благодаря ви за урока, светли, бързи вълни! Сърцето ми подсказва, че когато и да е, вие ще ме отнесете при моите мили братя!“

Върху влажната крайбрежна трева тя забеляза единайсет бели лебедови пера. Елиза ги събра в снопче. По перата блещукаха капки: може би това беше роса, а може би и сълзи — кой знае! Пусто и глухо бе на морския бряг, но Елиза не чувствуваше това, защото морето представляваше непрекъсната смяна на картини. За няколко часа то се измени повече пъти, отколкото езерата навътре в сушата през цяла година. Надвиснеше ли голям черен облак, морето веднага ставаше също тъй черно, сякаш искаше да каже: „И аз мога да бъда мрачно“. Тогава то започваше да бучи, да се вълнува и да изхвърля бяла пяна. Когато пък облаците бяха розови и вятърът утихнеше, морето заприличваше на розов листец: то ставаше ту зелено, ту бяло. Но колкото и спокойно да изглеждаше, по брега му все имаше леко движение — водата му тихичко се подигаше като гърдите на спящо дете.