О. Хенри - Между два рунда

Майор Григ, който седеше до дебелата си жена на горното стъпало, стана и си закопча палтото.

— Изчезнал ли е? — възкликна той. — Ще претършувам целия град.

Жена му не му позволяваше да излиза след залез слънце. Но сега каза с баритоновия си глас:

— Върви, Лудовик! Каменно сърце има онзи, който може да гледа безучастно мъката на една майка и да не й се притече на помощ.

— Дай ми трийсет… или по-добре шейсет цента, любов моя — каза майорът. — Кой знае колко далеч се е изгубило. Ще ми трябват за трамвай.

Старецът Дени от четвъртия етаж, който седеше на долното стъпало и четеше вестника си на светлината на уличната лампа, обърна страниците, за да си довърши статията за стачката на дърводелците. Госпожа Мърфи виеше към луната:

— О, къде е Майк, за бога, къде е детенцето ми?

— Кога го видяхте последния път? — попита старецът Дени, поглеждайки с едно око бележката за профсъюза на строителите.

— Ох — изпъшка госпожа Мърфи, — знам ли, вчера, а може би преди четири часа. Не помня. Пропадна вдън земя, милото ми детенце. Тази сутрин играеше на тротоара, а дали не беше в сряда? Толкова много работа имам, не мога да помня всичко. Но претърсих цялата къща от тавана до мазето. Няма го и толкоз. О, боже мой…

Смълчан, мрачен, огромен, градът винаги издържаше нападките на своите хулители. Казват, че е твърд като желязо; казват, че в гърдите му не бие милостиво сърце; сравняват улиците му с глухи дебри и с пустини от застинала лава. Ала под твърдата черупка на омара може да се намери сочно, вкусно месо. Възможно е да се намери и по-уместно сравнение. И все пак, никой не бива да се обижда. Не бихме нарекли омар онзи, който няма дълги, яки щипки.

Нито една беда не засяга човешкото сърце толкова тежко, колкото изчезването на малко детенце. Детските крачка са толкова несигурни и слаби, а пътищата — толкова стръмни и непознати.

Майор Григ стигна скоро до ъгъла и след няколко крачки по-пресечката влезе в заведението на Били.

— Чаша уиски, моля — каза той на келнера. — Да сте видели наоколо едно кривокрако грозно дяволче на около шест години, изгубило се е тук някъде?

На площадката господин Туми все още държеше ръката на госпожица Пърди.

— Представете си го само, миличкото! — казваше госпожица Пърди. — Да се изгуби самичко, без майка си… Може да е попаднало под железните копита на препускащи коне, о какъв ужас!

— Права сте — съгласи се господин Туми и стисна ръката й. — Дали да не тръгна и аз да го търся?

— Да, разбира се, това е ваш дълг — отвърна госпожица Пърди. — Но, господин Туми, вие сте толкова смел, толкова безразсъден, ами ако ви се случи нещо, тогава как…

Старецът Дени четеше за заключението на арбитражната комисия, като следеше с пръст редовете.

На втория етаж господин и госпожа Маккаски се приближиха до прозореца да си поемат дъх. Господин Маккаски чистеше с показалец стърганата ряпа от жилетката си, а съпругата му триеше окото си, подлютило се от солената пържола. Чули врявата долу, двамата подадоха глави от прозореца.

— Малкият Майк е изчезнал — каза тихо госпожа Маккаски. — Такъв сладък пакостник, същинско ангелче.

— Заплеснало се е някъде — каза господин Маккаски и се надвеси навън. — Това вече си е беда. Нали е детенце. Виж, да беше жена, пет пари не давам, без жени е къде по-спокойно.

Госпожа Маккаски остави без внимание последните думи и хвана мъжа си за рамото.

— Джон — подзе сантиментално тя, — изчезнало е детенцето на госпожа Мърфи. Това е голям град, ей, кой знае колко дечица се губят. Шестгодишно е, горкото. И нашето щеше да бъде толкова, ако го бяхме родили преди шест години.

— Да, ама не — каза господин Маккаски, придържайки се към фактите.

— Но ако се беше родил, Джон, представи си каква мъка щяхме да изживеем тази вечер, нашият мъничък Филан, може да се е изгубил, може да са го откраднали.

— Говориш глупости — отвърна Маккаски. — Щях да го кръстя Пат, на баща си.

— Нищо подобно! — отвърна без гняв госпожа Маккаски.

— Моят брат струва сто пъти повече от твоите смотани Маккаски. На него щях да го кръстя. — Тя се облегна на прозореца и погледна надолу към бъркотията и суматохата.

— Джон — додаде нежно тя, — извинявай, ако съм сторила нещо лошо.

— Да, пудингът беше лош — отвърна мъжът й, — ряпата също, а кафето още по-лошо. А бе вечеря колкото да не е без хич, това е, и не ме заблуждавай.

Госпожа Маккаски взе ръката на мъжа си в своята и поглади мазолестата му длан.