Николай Хайтов: Мъжки времена

Откъм гората възвихме към Грохотно. Очаквах брата й, като си отиде, да ни подгони и с други хора, та вместо по пътя за Дьовлен — обратно. Спряхме да я носим. Уморихме се. Взехме да я влачим, та шалварете й станаха като листница. По едно време младоженикът вика:

— Да я пуснем бе! Това е звяр, а не жена!

— Дръжте я, верицата ти! Искаш да я оставим, за да се каже сетне, че ни е надвила?

И пак надолу, надолу, та до Грохотенската река. Трябваше да минем реката, та сетне да възвием през Хамамбунар за Дьовлен. Да я минем, ама как? Реката придошла буйна, та мътна — ври! Има мост, ама е чак в селото, не е като за нас. Щем не щем, трябваше да я бъркаме. Ония помагачи, двамата, не се съгласиха с нас и се върнаха — видя им се реката страшна. Жената, и тя се тегли, и тя не ще сама да бърка в реката. Рекох тогава на младоженика:

— Хвърляй я на гръб!

Хубаво, ама тя висока, а пък той едвам до шията й стига, как да я „хвърли“? Викам му тогава:

— Клекни бе, клекни да те яхне!

Клекна той, ама тя пък не ще. Помъчих се да я бутна върху него, ама с една ръка — не мога. Вкопала ногите — не мърда! Взех тогава в ръката ножа и го впрях на гърдите й:

— Ей сегинка — викам — ще ти смукна кръвчицата! — Я понатискам ножа, тя се понавива, я впирам, тя се понавива, докато легна на гърба на младоженеца и той я поднесе към водата. Нямаше как — улови го за врата.

— Цепи! — викам му на оня. — И се не обръщай, яз ще я държа за краката!

Повърва оня, повървя и току се резна в някаква си дупка и се изгуби в мътнинето. С него — жената. Чорапите й само останаха в ръката. „Брех! Отиде — викам си — хубавата невестица!“ Жулнах се тогава във водата. Я съм дългач и плавам, водата ма не плаши, ама тая вода не е като вода, а мешано с камънак и дърво — страхотия! Едно се впряло в корема ми, друго та ударило в рамото, трето в ребрата се престъргало — себе си ли, другите ли да спасяваш? Хайде, с две ръце да бях, ами то с една! С една — с една: улових жената за ногата — със зъбите, не с ръка — с ръката хванах някакъв корен и по него — на брега. Два часа дума не можем да продумаме, сини-посинели — занемели! И тая работа на месечина става. Бъхтането с брата стана по пладнина, гоненето из гората, хващането на жената — докато да зайде слънце, а по месечина — другото.

Седяхме каквото седяхме.

— Ставайте — казвам — да вървим!

Пък тя, жената, вика:

— Оттука нагоре не отивам! По-добре удавете ме в реката!

Започвам с хубавко:

— Хайде мари, Емине, недей се впира! Хайде, докато те молим с хубаво!

Не, та не! Имам, кай, брат, разбойник в Драма, той с лири ще те накичи, ако му заръчам, пусни ме, за тоя не ща да се оженя, пусни ме!

Младоженецът, уплашен, седи и чака. Гледа ме в очите.

— Ставай — казах, — ще те оженим! Ето ти го юнака!

— Не ща ти юнака, пусни ме! Тука умирам, ала не мърдам!

Хванах ливорвера и го впрях в нея:

— Осем убийства имам, ти ще си, казвам, деветото! Осем убийства — ти деветото, ако не станеш ей сега и да вървиш!

Сепна се тая жена и стана. Вървяхме, вървяхме — зазори се. Гледам, преваляме Хамамбунар и слизаме низ Криво било за Дьовлен. Цяла нощ сме ходили с път и без път, по папратища и през шума, превъртели сме се като през дарак, та здраво парцалче не е останало. Хайде — ние си можем и без парцали и без гащи, ами нея как да я представим в града? Викам на младоженика:

— Я ти върви да й вземеш дрехи да я не въвеждаме такава листница в Дьовлен!

Пък той ма тегли настрана и вика:

— Бива, ами остави ни малко, манечко да се понагалим, че белким стане по-кротка!

— Бива — рекох.

Повървяхме, повървяхме и аз почнах да си разпасвам пояса.

— Карайте — викам — напред, пък я ще остана малко по себе си!

Те подминаха, я останах. Ама ги наблюдавам. Запряха се по едно време на пътеката, а комшията й рече нещо и я препъна. Хвърли се връз нея и взе ногите й да разпилява, ама и тя мирна не седи, като ги сви, че като ги перна напред и младоженикът се претърколи два ли, три ли пъти — не мога да кажа. А бе, алънкоолу, една работа като не ти е работа, защо я барем захващаш. Настигнах ги и тръгнахме. Изпратих комшията за дрехи, пък ние с Емине спряхме току над Дьовлен да почакаме за дрехите. Впули се тогава в мене:

— Защо ма — кай — даваш на оня лигльо да ма лигави? Не ща го за мъж. Тука умирам, в Дьовлен не отивам!

— Ще дойдеш — викам, — ще дойдеш! На мене пари са ми броили!

— Ако ти е за пари — вика Емине, — брата ми с алтъни ще те покрие, пусни ма само да си ида!

— Пред думата ми — викам — алтъните пара не правят! Ще вървиш!