Бернд Улбрих - Последната нощ

София сложи глава на рамото му. Засмя се тихо и заговори:

— Винаги съм си представяла такава ситуация другояче. Имам пред вид — додаде тя, — че седя тук с глава на рамото ти… — Тя млъкна, едва изрекла докрай последната дума.

Допирът й му беше приятен. Искаше му се тя да продължи да говори. Никога не се беше надявал на такава близост. Но именно това беше моментът, в който тя изглеждаше възможна, едва ли не необходима. Това го объркваше. Към никого от тях тя не бе проявила досега по-определен интерес. „Нещо си внушавам“, помисли си Рандайк и заприказва припряно, при което неволно сниши гласа си до шепот:

— Кому в същност дойде идеята да прекараме отпуската си в някой абсолютно спокоен край, далече от всякаква ваканционна суетня?

— Беше ни дошло до гуша. Развлеченията следват едно подир друго и това цялото се нарича програмирано прекарване на отпуската. Срещаме се два пъти в годината, но дори и през отпуската нямаме време един за друг.

Рандайк не беше сигурен за какво се отнася нейното съжаление. Ръката й погали коляното му. Беше бегъл жест, сякаш случаен. Той обаче предизвика у него вълнуващото желание за ново докосване. Неуверено проследи с поглед ръката й, която се открояваше грациозно над сивия под. Тогава го забеляза.

Подът лъщеше от влага. Подобно на тънки змии от невидими пролуки извираше вода. Изгубили ума и дума, те продължаваха да се притискат един към друг.

Водата се покачваше. За кратко време стигна до коленете им. София хвана ръката на Рандайк. Той забеляза, че тя с голямо усилие владее страха си.

Сега всичко зависеше от него. Трябваше да остане спокоен. Усещането, че си затворен, бе загубило за него ужасяващото си въздействие след дългите години, прекарани на космическите кораби. Освен това навън не цареше убийственият космос. Той се насили да премисли спокойно шансовете им.

Почти едновременно извикаха:

— Вентилационните шахти.

Постепенно подът изчезна изпод краката им. За щастие водата бе хладка. Четвърт час трябваше да плуват, преди да попаднат точно под шахтите.

Венталационните канали бяха достатъчно широки, за да може да се пълзи удобно по тях, но по този, до който се добраха, преминаваше леден въздушен поток. Беше късно за връщане. Рандайк хвана скобата на стълбата. Желязото бе толкова студено, че ръцете му залепнаха.

Изкачването ставаше все по-трудно. Дрехите им се покриха с ледена кора и се раздираха с пукот. Изтощен, Рандайк се спря. Притиснаха се един към друг. Телата им не излъчваха почти никаква топлина.

Тогава през шумоленето на въздуха до тях достигнаха човешки гласове.

Рандайк заудря по стената. Завикаха за помощ. Известно време нищо не се промени. После дочуха стържене и чукане на метал върху метал. През някакъв процеп проникна слаб лъч светлина.

Те пропълзяха през един отвор и се намериха в стаята на управителката на хотела. Съживителна топлина нахлу в измръзналите им крайници. Около краката им се образува локва вода. С плувнали в пот лица управителката и главният техник се бяха отпуснали в силовите кресла.

Измина известно време, преди Рандайк и София да почувствуват горещата въздушна струя, която нахлуваше в стаята от друга вентилационна тръба. Студът, който излизаше от тяхната шахта, изчезна бързо. Изглежда, техниката бе напълно излязла от релсите.

— Ще ни обясните ли какво става тук?

Управителката и техникът се спогледаха.

— Нищо особено — вдигна рамене техникът. — Повреда в централния кибернет. Вече поисках помощ.

— Вие наричате това „нищо особено“? — София едва сдържаше гласа си. — Приятелите ни направо измръзват, а ние едва не се удавихме в подземието. В помпеното помещение се навърта всевъзможна паплач. Странни халюцинации докарват човека до границата на лудостта. Настояваме за обяснение!

— Не можем да ви кажем нищо повече — отговори хладно управителката. — Опитайте се да изкарате някак си тази нощ. Утре сутринта повредата ще бъде отстранена. Вземете си няколко одеяла. Лека нощ!

Рандайк измери с поглед управителката:

— Кой е смахнатият с бялата брада?

Управителката и техникът го изгледаха учудено:

— Не знаем кого имате пред вид. Не познаваме никакъв белобрад.

— Ще съобщим за този възмутителен случай в хармоничния институт — заяви София. — Тук се застрашава човешкият живот…

Тя се отправи към вратата, Рандайк я последва.

— Както сте разбрали от информационните карти, нашият приятел Люис работи в Централния институт за хармонично съвместно съществуване.