Ф. Уилсън - Топси

Сле куету съ указъх на туй мясту.

Тува е болничнъ стая. Всъщнуст ни е стая, а му викът „апартамент“. Две стаи. Аз съм в гуляматъ стая, ама има идна по-малкъ точну срещу мен, куяту е кату малкъ кухня с хладилник и микровълнува, и всичкуту му. А вдясну има баня, но откакту съм тук ни съм бил в нея. Те ми казахъ в коя болницъ съм, ама забравих. На кой му дреми изобщу? По-важнуту е, че мъ угладявът !

— Време е за къпане в леглото — казвъ Дулорис, дукату влизъ с идин лиген със сапунинъ вудъ. Тя спиръ и мъ гледъ втренчину:

— Боже мили, Топси! Та ти си дъвчеш възглавницата!

Пуглеждам. Уфф, да бе. Явну е така. Мислих си, чи и гулямъ дивъ ягудъ.

Плюя пира.

— Нищо, нищо — казвъ тя с въздишкъ. — Дай да минем към миропомазването.

Повичито типове шъ си умрът нъ кеф дъ ги укъпи таковъ русичку пърче къту Дулорис, но трябвъ дъ си призная, чи съм толкуз гладин, тъ ни могъ дъ мисля зъ нищу другу усвен зъ ядини.

— Пучирпи мъ с нещу, Дулорис.

— Шшш! — казвъ тя, углеждайки съ из стаятъ. — Ами ако някой от лекарите чуе?

— Ни ми пукъ. Искъм нещу сладку.

— След като те окъпя.

— Не. Сига. Трябвъ дъ хапнъ нещу.

— Уф, добре.

Дукату тя бъркъ в джобъ нъ пристилкътъ, усещъм как устатъ ми съ пълни със слюнкъ. Тя вади идин ут унези малкити карамели с малку захар, дету ги вмъква заради мен и гу разупаковъ.

— Престани, Топси — казвъ тя. — Целия си в лиги. Отваряй.

Аз утварям и тя гу мушвъ в устатъ ми, дърпайки пръстити си наистинъ бързу, щоту виднъж без дъ искъм я ухапъх.

Усещъм вкусъ нъ карамелъ. Сладкуту съ ръзливъ в цялатъ ми устъ.

ОБожеоБожеоБожеоБожеоБожеоБожеоБоже !

Пучти зъпочвъм дъ плачъ.

— Айде бе, Топси — казвъ Дулорис, путупвайкъ мъ пу ръкатъ. Тя е добра систръ. Тя ми съчувствъ. Сигурин съм. — Всичко ще бъде наред.

— Имъм нуждъ ут ядини!

— Имаш нужда от отслабване, това е. Там, у вас, замалко да умреш от инфаркт поради застойна сърдечна недостатъчност. За теб да отслабнеш е въпрос на живот и смърт, Топси.

Май по-дубре дъ умръ, щоту дъ глъдувъш тъй е по-лошу и ут смъртъ.

— Къде е Сал? Къде е Мари?

— Пак ли започваш? — казвъ Дулорис, дукъту търкъ със съпунисъния парцал куремъ ми. Пуглеждъм нъдолу към голътъ си кожъ. Изглеждъ кату някулку акръ сладулед.

— Дъ зъпочвъм с куе?

— Знам, че не ти се иска да го приемеш, Топси, но брат ти и съпругата му са обвинени в опит за убийство и сега са под гаранция, очаква ги дело. Съдът им е забранил да се приближават до теб. Опитвали са се да те убият, Топси.

— Не. Те съ държахъ дубре с мен! Те мъ хранихъ!

— Прехранвали са те до смърт, ето какво са направили с теб. Доста хитър ход от тяхна страна, трябва да им се признае. Ти подписваш чекове, за да могат да ти купуват храна, чекове за солидни суми, с които те живеят в разкош, а теб тъпчат с възможно най-лошата храна, която можеш да си представиш.

— Хубавъ хранъ — казъх й аз. — Най-дубратъ!

— Най-_гадната_! С много мазнини, силно калорична. Кръвната ти захар и холестерол, и триглицериди бяха скочили до небето! И когато те охранват до хиляда и петстотин паунда, те оставят сам за един ден. Знаели са, че ще се опиташ да станеш от леглото, мислели са, че ще паднеш на пода и ще умреш. Е, планът им почти е сработил. Имал си късмет, че си се заклещил във вратата и някой те е чул като крещиш. И дори тогава, малко е оставало да не се справиш. В момента, в който са разбили стената и са те измъкнали, си бил вече с толкова напреднал инфаркт, че почти си сдал багажа в линейката, докато те докарат. Почти са успяли, Топси. Гадните плъхове за малко да успеят да ти докопат парите.

— Нямъм пъри.

— Така ли? Хора, които нямат пари, не могат да си позволят апартамент като този, и то в частна клиника. Как би нарекъл онези дванайсет милиона долара, които си спечелил?

Уф, да бе. Тува. Спичелих ги в държавнатъ лутария приди някулку гудини. Пунякугъ забравям някои нища. Помня, чи Сал и Мари многу съ зарадвъхъ. Точну тугавъ съ нънесухъ и зъпочнахъ дъ съ грижът зъ мен. Утнасяхъ съ наистинъ дубре. Разбирахъ, чи трябвъ дъ ям.

Трябвъ дъ ям пустуянну. Всичку, коету си спомням ут детствуту беши хранатъ. Мама ми готвиши приз цялуту времи и кугату вкъщи свършвъши хранатъ, утивъх нъ гости у приятили и технити майки ми забърквъхъ туй-унуй. Увулнихъ мъ ут първътъ ми рабутъ кату разнусвач в зилинчукувия мъгъзин на Анджелу, щото изяждъх пулувинътъ дуставкъ пу пътя. И каквату и рабутъ дъ имъх, винаги си харчих парити за ядини.

Хранатъ беши всичку зъ мен. Помня как упътвъх хорътъ пу времиту, кугату все ощи можих дъ съ разхождъм. Например: „Отивати ду «Дънкин Донътс» и завивати наляву, посли свивати зад трити куупирации и завивати надясну при «Дайъри Куийн» и посли ощи пулувин миля надолу пу улицътъ, идин блок след «Пейзънс Пица».“ Всичкити ми уриинтири бяха свързъни с хранъ.