Оскар Уайлд: Портретът на Дориан Грей

С тайно задоволство си спомни също, че заседяването му у Базил Холуърд го е спасило от скучния обяд, на който трябваше да присъства. Ако бе отишъл у леля си, сигурно щеше да срещне там лорд Гудбоди и разговорът през цялото време щеше да се върти около изхранването на бедните и необходимостта от организирането на образцови нощни приюти. Всяка класа е склонна да изтъква значението на ония добродетели, които не й се налага да проявява в собствения си живот. Богатите говорят за пестеливост, а безделниците красноречиво възхваляват възвишеността на труда. Колко приятно, че бе успял да се избави от всичко това! При спомена за леля му друга мисъл осени ума на лорд Хенри. Той се обърна към Холуърд и каза:

— Скъпи приятелю, сега вече си спомних.

— Какво си спомни, Хари?

— Къде съм чувал името Дориан Грей.

— Къде? — попита Холуърд, като се намръщи леко.

— Не гледай така ядосано, Базил. У моята леля, лейди Агата. Тя ми каза, че е открила един чудесен млад човек, който щял да й помага в Ийст Енд, и че той се нарича Дориан Грей. Трябва да добавя още — леля ми не спомена, че е красив. Жените не умеят да ценят красотата, особено порядъчните жени. Каза също, че е много сериозен и много отзивчив младеж, и аз веднага си представих някакво очилато и луничаво същество с рядка, права косица и грамадни, тромави крака. За съжаление тогава не знаех, че става дума за твоя приятел.

— Много се радвам, че не си знаел, Хари.

— Защо?

— Не желая да се запознаваш с него.

— Не желаеш да се запознавам с него ли?

— Да.

— Мистър Дориан Грей е в ателието, сър — съобщи влезлият в градината иконом.

— Сега вече не можеш да не ме запознаеш с него! — възкликна, смеейки се, лорд Хенри.

Художникът се обърна към примижалия от слънцето иконом.

— Паркър, помолете мистър Грей да почака. Ей сега ще дойда.

Икономът се поклони и тръгна по градинската алея. Базил погледна лорд Хенри.

— Дориан Грей е най-скъпият ми приятел — каза той. — Душата му е чиста, благородна и отзивчива. Леля ти е била напълно права в преценката си за него. Не го разваляй, Хари! Не се опитвай да му влияеш. Твоето влияние ще бъде пагубно за него. Светът е голям и в него има много интересни хора. Не ми отнемай единствения човек, който внася в изкуството ми всичко прекрасно; творчеството ми вече напълно зависи от него. Не забравяй, Хари, че вярвам в теб!

Холуърд говореше много бавно, думите сякаш насила се откъсваха от устата му.

— Какви глупости дрънкаш! — каза лорд Хенри с усмивка, хвана Холуърд под ръка и го поведе към къщата.

Още с влизането си в ателието те видяха Дориан Грей. Той седеше до пианото с гръб към тях и прелистваше „Горски сцени“ от Шуман.

— Непременно трябва да ми ги заемеш, Базил — възкликна той. — Възхитителни са, искам да ги разуча!

— Зависи от това как ще ми позираш днес, Дориан.

— Ох, омръзна ми това позиране и вече съвсем не желая да притежавам собствен портрет в цял ръст — отвърна младежът някак глезено и своенравно и се завъртя на столчето. Когато видя лорд Хенри, бузите му леко поруменяха от смущение и той скочи. — Прощавай, Базил, не знаех, че имаш гост.

— Това е лорд Хенри Уотън, Дориан, мой стар приятел от Оксфорд. Тъкмо му разказвах колко прекрасно ми позираш, а ти развали всичко.

— В никакъв случай обаче не сте развалили удоволствието ми от срещата с вас, мистър Грей — каза лорд Хенри, пристъпи към младежа и му подаде ръка. — Моята леля ми е говорила често за вас. Вие сте един от любимците й и в същото време, боя се, една от жертвите й.

— Изпаднах в немилост пред лейди Агата — отвърна Дориан с израз на престорено разкаяние върху лицето. — Бях й обещал да отида с нея миналия вторник в един клуб в Уайтчепъл, но забравих. Трябваше да свирим с нея дует, всъщност, струва ми се — три дуета. Не знам как ще ме посрещне сега. Просто се боя да се появя пред нея.

— О, аз ще ви сдобря с леля ми. Тя е във възторг от вас. Пък и не мисля, че отсъствието ви я е затруднило. Публиката сигурно си е помислила, че наистина се изпълнява дует. Седне ли пред пианото, леля Агата е способна да вдига шум за двама.

— Това, което казвате, е ужасно за нея и не много ласкаво за мен — отвърна през смях Дориан.

Лорд Хенри го погледна. Да, с изящно очертаните алени устни, с ясните сини очи, с меките златисти къдри той наистина беше необикновено красив. В лицето му имаше нещо, което веднага внушаваше доверие. То излъчваше непорочната и пламенна чистота на младостта. Покварата на този свят явно не беше докоснала още душата му. Не беше никак чудно, че Базил Холуърд го боготвореше.