Оскар Уайлд: Портретът на Дориан Грей

— Базил, това е удивително! Трябва да видя Дориан Грей!

Холуърд стана от пейката и закрачи напред-назад из градината. След малко се върна.

— Хари — каза той, — за мен Дориан Грей е само вдъхновение в творчеството. Възможно е ти да не видиш в него нищо. Аз виждам всичко. При това неговото влияние се чувства най-силно тъкмо в картините, в които образът му отсъства. Той просто ми внушава, както вече ти казах, един нов начин на рисуване. Откривам го в изяществото на някои линии, в прелестта и нежността на някои тонове. Това е всичко.

— Защо тогава не искаш да изложиш портрета му? — попита лорд Хенри.

— Защото, без да съзнавам, съм вложил в този портрет нещо от онова странно идолопоклонство на твореца, за което, разбира се, никога не съм говорил с Дориан. Той нищо не знае за него и няма и да узнае. Хората обаче могат да се досетят, а аз не искам да разгалвам душата си пред празното им любопитство. Никога няма да поставя сърцето си под техния микроскоп. В тази творба съм вложил твърде много от собственото си „аз“, Хари… твърде много от самия себе си.

— Поетите не са така скромни като теб. Те знаят колко изгодно е да публикуват пред всички своите чувства и страсти. В наши дни разбитото сърце се радва на много преиздания.

— Ненавиждам ги за това! — възкликна Холуърд. — Художникът трябва да създава великолепни творби на изкуството, но не трябва да влага в тях нито частица от личния си живот. За съжаление живеем във век, когато хората гледат на изкуството като на един вид автобиография. Вече не сме способни да възприемаме красотата абстрактно. Някой ден ще покажа на хората какво означава това. Ето защо светът никога няма да види моя портрет на Дориан Грей.

— Смятам, че не си прав, Базил, но няма да споря с теб. Спорят само умствено недоразвитите. Кажи ми, Дориан Грей много ли е привързан към теб?

Художникът се замисли за миг.

— Приятен съм му — отвърна той след кратката пауза, — знам, че съм му приятен. Разбира се, аз го лаская непрекъснато. Изпитвам особено удоволствие да му говоря неща, за които съм сигурен, че след това ще съжалявам, че съм ги казал. Обикновено той се държи много мило с мен и ние често седим в студиото и приказваме на хиляди теми. Понякога обаче е ужасно неучтив и се държи така, сякаш му доставя удоволствие да ме огорчава. В такива мигове, Хари, си мисля, че съм отдал цялата си душа на човек, който се отнася към нея, сякаш тя е цвете за бутониерата му, някакво украшение, което може да задоволи суетата му само за един летен ден.

— Има и много дълги летни дни, Базил — каза тихо лорд Хенри. — Може би на теб ще ти доскучаят по-рано, отколкото на Дориан. Тъжно е, като си го помислиш, но нали Геният винаги надживява Красотата. Тъкмо поради тази причина ние се стремим да се образоваме колкото е възможно повече. В суровата борба за съществование искаме да имаме за съюзник непреходното и тъпчем главите си с безсмислици и факти с глупавата надежда да запазим мястото си в живота. Днешният идеал е високообразованият човек. А умът на високообразования човек е нещо ужасно. Той е като антикварен магазин, пълен с уродливи и прашни вехтории, чиято оценка е винаги по-висока от действителната им стойност. И все пак мисля, че ти пръв ще се умориш. Един прекрасен ден ще погледнеш своя приятел и той ще ти се стори не съвсем подходящ за модел, ще те подразни тенът на кожата му или нещо друго от този род. Дълбоко в душата си горчиво ще го упрекнеш за това и най-сериозно ще си помислиш, че той е постъпил лошо с теб. При следващото му посещение ще се държиш съвсем хладно и равнодушно.

И ще бъде жалко, защото ти ще се промениш. Това, което ми разказваш сега, е истински роман, роман, породен от изкуството, а най-лошото на всеки роман е, че след него човек става съвсем неромантичен.

— Хари, не говори така! Докато съм жив, образът на Дориан Грей ще властва над мен. Ти не можеш да почувстваш това, което чувствам аз, защото си крайно непостоянен.

— Тъкмо поради това мога да го почувствам, драги ми Базил. Неизменно верните познават само прозаичната страна на любовта, трагедията й е позната само за ония, които изневеряват.

Лорд Хенри извади клечка кибрит от изящна сребърна кутийка, запали цигара и запуши с толкова самодоволен израз на лицето, сякаш бе успял с една фраза да изрази целия смисъл на живота. Сред зелените лъскави листа на бръшляна подскачаха и чикчирикаха врабци, а над тревата като лястовици се гонеха една след друга сините сенки на облаците. Колко приятно беше в градината. „И колко интересни са преживяванията на другите хора, колко по-интересни са от съжденията им — мислеше лорд Хенри. — Собствената ти душа и страстите на приятелите ти са най-вълнуващите неща на този свят.“