Оскар Уайлд - Портретът на Дориан Грей

— Да я оценя ли? Та аз съм влюбен в нея, Базил. Имам чувството, че тя е част от мен.

— Добре, щом изсъхнеш, ще те покрия с лак, ще те поставя в рамка и ще те изпратя у вас. И тогава ще имаш възможност да правиш със себе си всичко, което пожелаеш.

Прекосявайки стаята, Холуърд позвъни да донесат чая.

— Няма да ми откажеш един чай, нали, Дориан? И ти, Хари? Или си загубил вкус към такива прости удоволствия?

— Обожавам простите удоволствия — каза лорд Хенри. — Те са последното убежище за сложните натури. Но не обичам драматичните сцени освен в театъра. Какви безразсъдни хора сте и двамата! Чудя се кой е изказал твърдението, че човекът е разумно същество! Струва ми се, че това е най-неуместното от всички твърдения. Човекът притежава какво ли не, но в никакъв случай разум. Всъщност това само ме радва. Обаче не бих искал, приятели мои, да се карате заради тази картина. Най-добре би било да ми я дадеш на мен, Базил! Това глупаво момче съвсем не иска така много да я притежава, както аз искам.

— Ако я дадеш на някой друг освен на мен, Базил, никога няма да ти простя! — извика Дориан Грей. — И никому не позволявай да ме нарича „глупаво момче“.

— Знаеш, че картината е твоя, Дориан. Подарих ти я, преди да я нарисувам.

— Освен това знаете, мистър Грей, че се държахте малко глуповато и че всъщност не ви е толкова неприятно, когато ви напомнят, че сте млад.

— Още тази сутрин това напомняне ми беше много неприятно, лорд Хенри.

— Още тази сутрин ли? Но оттогава вие преживяхте не малко неща.

На вратата се почука и в стаята влезе икономът с поднос с чай и го остави на една малка японска масичка. Затракаха чашки и чинийки, разнесе се свистенето на голям грузински самовар. След това един прислужник внесе два съда от китайски порцелан със сферична форма. Дориан Грей отиде до масичката и започна да налива чай. Базил и лорд Хенри също се приближиха, без да бързат, и повдигнаха капаците на съдовете, за да видят какво им се предлага.

— Хайде да отидем тази вечер на театър — предложи лорд Хенри. — Сигурно някъде представят нещо интересно. Бях обещал на един мой стар приятел да вечерям с него в „Уайт“, но бих могъл да му телеграфирам, че съм болен или че не мога да отида поради друга покана от по-късна дата. Мисля, че това е едно доста мило извинение. Ще го изненада с наивната си откровеност.

— Много е досадно да се обличаш в официални дрехи — промърмори Холуърд. — Чувствам се така притеснен в тях. Ужасно глупаво.

— Да — отвърна разсеяно лорд Хенри. — Дрехите на деветнайсети век са отвратителни. Толкова са мрачни и подтискащи. Единственото ярко и свежо нещо, което се е запазило днес, е порокът.

— Хари, наистина не бива да говориш такива неща пред Дориан.

— Пред кой Дориан? Пред този, който ни налива чай, или пред оня, който е на портрета?

— Нито пред единия, нито пред другия.

— Бих искал да дойда на театър с вас, лорд Хенри — каза Дориан.

— Значи, ще вървим. И ти ще дойдеш, нали, Базил?

— Не, наистина не мога. Пък и не ми се иска. Имам толкова много работа.

— В такъв случай ще отидем само двамата, мистър Грей.

— Много ще ми бъде приятно.

Художникът прехапа устни и с чашата чай в ръка се приближи до портрета.

— Аз ще остана с истинския Дориан — тъжно прошепна той.

— Значи, според теб този е истинският Дориан? — попита моделът на портрета, като пристъпи към него. — Наистина ли съм такъв?

— Да, ти си точно такъв.

— Това е прекрасно, Базил!

— Поне по външност си такъв. Но портретът никога няма да се измени — каза с въздишка Холуърд. — А това е чудесно.

— Удивително е колко болезнено се вълнуват хората по въпроса за верността — възкликна лорд Хенри. — А дори и в любовта то е по-скоро въпрос на физиология. Никак не зависи от нашата воля. Младите хора искат да бъдат верни и не са, старите искат да изневерят, но не могат. Ето това е всичко.

— Не отивай днес на театър, Дориан — каза Холуърд. — Остани да вечеряш с мен.

— Не мога, Базил.

— Защо?

Защото вече обещах на лорд Хенри Уотън да отида с него.

— И да сдържиш обещанието си, с това няма да му се харесаш повече. Той самият винаги нарушава собствените си обещания. Моля те, не отивай!

Дориан Грей се засмя и поклати глава.

— Умолявам те!

Младежът погледна разколебано към лорд Хенри, който, застанал до масичката за чай, ги наблюдаваше усмихнат.

— Трябва да отида, Базил — отвърна той.

— Добре — каза Холуърд и отиде да остави чашата си на подноса. — Вече е доста късно и тъй като ще трябва да се преобличате, не бива да губите време. Довиждане, Хари. Довиждане, Дориан. Мини тези дни към мен. Ела утре.