Гюстав Флобер: Мадам Бовари

Ала не стига да си отгледал син, да си го накарал да учи медицина и да си намерил Тост, дето ще упражнява професията си — трябваше му и жена. Майка му намери жена: вдовицата на един съдебен пристав в Диеп, която беше четиридесет и пет годишна и имаше хиляда и двеста ливри рента.

Макар и грозна, суха като клечка и цяла в пъпки като дърво напролет, г-жа Дюбюк все пак не беше лишена от кандидати. За да постигне целта си, майката Бовари трябваше да изтика всички и тя дори много сръчно осуети интригите на един саламджия, когото поддържаха свещениците.

На Шарл му се струваше, че женитбата ще му донесе промяна към по-добър живот, въобразяваше си, че ще бъде по-свободен и ще може да разполага със себе си и с парите си. Ала господар стана жена му; пред хората той трябваше да казва това, да не казва онова, да пости в петък, да се облича, както искаше тя, да гони по нейна заповед пациентите, които не му плащаха. Тя разпечатваше писмата му, дебнеше стъпките му и подслушваше зад стената, когато преглеждаше в кабинета си жени.

Всяка сутрин трябваше да има течен шоколад и безкрайни внимания. Оплакваше се непрестанно от нервите си, от дробовете си, от неразположенията си. Шум от стъпки я измъчваше; оставяха ли я сама, беше й непоносимо; отидеха ли при нея, то било, разбира се, само за да видят, че умира. Вечер, когато Шарл се прибираше, тя измъкваше изпод завивката дългите си мършави ръце, обгръщаше шията му и като го караше да приседне на леглото, почваше да му разправя за мъките си: той я забравя, обича друга жена! Прави били, като й казвали на времето, че ще бъде нещастна; и завършваше с молба за някакъв подкрепителен сироп и за малко повече любов.

Една нощ към единадесет часа бяха събудени от тропот на кон, който спря точно пред портата. Прислужницата отвори таванското прозорче и известно време води преговори с някакъв човек долу на улицата. Той беше дошъл за лекаря; носеше писмо. Настази слезе по стъпалата, треперейки от студ, и отключи едно след друго бравата и резетата. Човекът остави коня си и се вмъкна веднага след прислужницата. Той извади изпод вълнения си, със сиви пискюли калпак писмо, обвито в парцал, и го подаде внимателно на Шарл, който се облакъти на възглавницата, за да го прочете. Настази, до леглото, държеше свещника. Госпожата от свенливост остана обърната към стената, гърбом към посетителя.

Това писмо, залепено с малък печат от син восък, молеше господин Бовари да отиде незабавно в чифлика Берто, за да намести един счупен крак. Ала от Тост до Берто има цели шест левги път, като се мине през Лонгвил и Сен-Виктор. Нощта беше много тъмна. Младата госпожа Бовари се боеше да не се случи нещо с мъжа й, та поради това решиха конярят да отиде предварително. Шарл ще тръгне три часа след него, когато изгрее месецът, а те ще изпратят някое хлапе да го посрещне, за да му показва пътя към чифлика и да му отваря вратниците.

Към четири часа сутринта Шарл, плътно загърнат в наметката си, потегли за Берто. Още тръпен от топлината на съня, той се отпусна, люлян от спокойния тръс на животното. Когато то само спираше пред обраслите с тръни ровове, изкопани край браздите, Шарл се стряскаше, събуждаше се, сещаше се изведнъж за счупения крак и се стараеше да си припомни всички познати нему фрактури. Дъждът беше престанал, зазоряваше се. И по голите клони на ябълковите дървета бяха накацали птички — неподвижни, с настръхнала перушина от студения сутрешен вятър. Равното поле се разстилаше, додето поглед стига. А китките дървеса около чифлиците, отдалечени една от друга, бяха като черновиолетови петна върху тая огромна сива повърхност, която се сливаше в далечния кръгозор с безрадостния цвят на небето. От време на време Шарл отваряше очи; после, тъй като съзнанието му се уморяваше и неволно сънят пак го натискаше, той потъваше в нещо подобно на дрямка, в която доскорошните му усещания се преплитаха със спомени. Той се виждаше раздвоен — студент и съпруг, изтегнат в леглото си, както преди малко, и минаващ през залата с оперираните, както някога. Топлият мирис на лапите се смесваше в съзнанието му с тревистия мирис на росата; чуваше шума на железните халки при дръпването на завесите около болничните легла, чуваше дишането на заспалата си жена… Като минаваше през Васонвил, съзря край един изкоп момче, седнало на тревата.

— Вие ли сте лекарят? — попита детето.

Щом чу отговора на Шарл, то грабна в ръце дървените си обувки и хукна пред него.