Пол Февал - Гърбавия

Вторият изглеждаше скромен и свенлив. Костюмът му би подхождал по-скоро на някой одрипавял духовник: дългата му черна връхна дреха, скроена като късо расо, покриваше излъсканите му от прекомерна употреба черни панталони. На главата си носеше вълнено кепе, грижливо нахлупено върху ушите, а на краката, въпреки изнурителната жега бе нахлузил високи, подплатени с кожа ботуши. За разлика от метр Кокардас-младши, когото природата беше облагодетелствувала с щедро разчорлена гъста, черна и къдрава като на негър коса, спътникът му зализваше на слепоочията си само няколко избелели русоляви кичура. Същият контраст се наблюдаваше между двете страхотни четки, които служеха на учителя по фехтовка за мустаци и трите белезникави косъма, щръкнали върху дългия нос на неговия помощник. Да, защото този мирен пътник бе също учител по фехтовка и можем да ви уверим, че при нужда той умело въртеше страховитата шпага, която се блъскаше в хълбоците на магарето му. Казваше се Амабл Паспоал. Беше родом от градчето Вилдийо в Долна Нормандия, което оспорва фамозната слава на Конде сюр Ноаро като родина на заклети гуляйджии. Приятелите му на драго сърце го зовяха брат Паспоал, било заради външността му на духовник, било защото преди да препаше шпагата е бил прислужник на бръснар и слуга в една алхимическа лаборатория. Беше грозен, откъдето и да го погледнеш, въпреки сантименталната искрица, която припламваше в сините му примигващи очи всеки път, когато нечия червена плюшена пола пресечеше пътеката. Кокардас-младши, напротив, можеше навсякъде да мине за един много хубав непрокопсаник.

Двамата едва-едва кретаха под южното слънце. Кончето на Кокардас се препъваше във всяко камъче, а „аждраханинът“ на Паспоал капризнечеше на всеки десет метра.

— Ама че работа, любезни — произнесе Кокардас с ужасен гасконски акцент, — вече втори час се любуваме на дяволския му замък в тази прокълната планина, а ми се струва, че той се движи толкова бързо, колкото и ние.

— Търпение, търпение! — пропя носово според нормандската гама Паспоал. — Ще стигнем достатъчно рано за онова, което имаме да вършим там.

— Бога ми, братко Паспоал — тежко въздъхна Кокардас, — при малко по-добро поведение и с нашите заложби щяхме сами да си подбираме работа…

— Имаш право, друже Кокардас — отвърна нормандецът, — но нашите страсти ни погубиха…

— Комарът, карамба! Виното…

— И жените! — добави брат Паспоал и вдигна очи към небето.

В момента те се намираха насред Луронската долина и вървяха покрай брега на Кларабид. Срещу тях се извисяваше Hashaz, който като огромен пиедестал крепеше масивните постройки на замъка Кайлюс. От тази страна нямаше крепостна стена. Виждаше се и древният градеж, всъщност само основата му, но любителите на грандиозни пейзажи несъмнено биха се спрели точно на това място.

Замъкът Кайлюс величествено се издигаше над огромната стена, породена от някаква отдавна забравена конвулсия на земните недра. Под мъха и храсталаците, които покриваха основата и можеха да се забележат руините на езически градеж. Тук навярно е пипала безпощадната десница на римските воини. Но това бяха само руини; всичко останало, което стърчеше над земята се отнасяше към ломбардския стил от X и XI век. Двете главни кули, които ограждаха основното здание от югоизток и североизток, бяха четириъгълни и по-скоро ниски, отколкото високи. Разположените над бойниците прозорци бяха малки и без украса, а сводовете им се издигаха върху четвъртити колони без корнизи. Единственият разкош, който архитектът си беше позволили бе някакво подобие на мозайка. Симетрично разположените дялани камъни бяха отделени един от друг с издадени напред тухли.

Този преден план и строгият градеж се намираха в пълна хармония с голотата на Hachaz. Но зад правата линия на старото здание, строено сякаш от Карл Велики 16 16 Карл I (742–814) — крал на Франция. — Б. пр. , един истински хаос от островърхи покриви и кулички следваше възходящия профил на хълма и се разкриваше амфитеатрално пред погледа. Донжонът 17 17 Главна кула на замък. — Б. пр. на замъка, висока осмоъгълна кула, коронясана от византийска галерия с детелинообразно орнаментирани аркади, се извисяваше над стълпотворението от покриви подобно на великан сред джуджета.

В околността се говореше, че замъкът е много по-древен от самия род Кайлюс.

Вляво и вдясно от ломбардските кули в земята се врязваха два изкопа. Това бяха краищата на крепостния ров, зазиждани някога със стени, за да задържат водата, която го изпълвала.