Пол Февал - Гърбавия

— Латините наричали тази игра „latrunculi“, или „игра на малки крадци“ — подхвана отново простодушният човечец. — Гърците я наричали „латрикион“. В един от чудесните си трактати върху шахмата, сарацините отбелязват, че…

— Мога ли да ви помоля да извините моята разсеяност, господин маркиз — прекъсна го Гонзаг, — но ще ми позволите ли да върна тази фигура?

По невнимание той беше преместил една пешка, която му осигуряваше победата. Резето го накара да му се помоли, но накрая великодушието му надделя.

— Върнете я, господин принце — разреши той, — но ви моля това повече да не се повтаря. Шахът не е детска игра.

Гонзаг тежко въздъхна.

— Знам, знам — продължи лековерният старец с насмешлив тон, — ние сме влюбени…

— До полуда, господин маркиз!

— Познато ми е вашето състояние, господин принце. Внимавайте в играта! Вземам офицера ви.

— Вчера не ми доразказахте историята за онзи дързък благородник, който се опитал да се промъкне в дома ви… — каза Гонзаг с тон на човек, който се опитва да се отърси от мъчителни мисли.

— Ах, хитрец такъв! — възкликна Резето. — Опитвате се да отвлечете вниманието ми, но аз съм като Цезар, който е диктувал по пет писма наведнъж. Известно ли ви е, че той също е играл шах?… Ами че надупчиха благородника с шпага на половин дузина места там, в крепостния ров. Подобни авантюри неведнъж са завършвали по този начин, така че злите езици никога не са успявали да очернят поведението на дамите от рода Кайлюс.

— Господин маркиз — небрежно подхвърли Гонзаг, — а бихте ли правили и като баща това, което преди сте правили като съпруг?

— Естествено — простодушно отвърна маркизът, — не знам по-добър начин, за да бъдат опазени Евините щерки… Шах и мат, господин принце, както казват персийците! Отново сте победен. — Той се отпусна в креслото си и настанявайки се удобно за сиестата 14 14 Следобедна почивка (исп.). — Б. пр. , продължи: — Според Менаж 15 15 Жил Менаж (1613–1692) — френски учен и писател, — Б. пр. от думите „шах-мат“, което означава „царят е мъртъв“ ние сме създали нашето „échec et mat“. А колкото до жените, повярвайте ми, няма по-явна добродетел от здрави шпаги около яки стени!

Той затвори очи и заспа. Гонзаг бързо напусна трапезарията. Беше около два часа следобед. Господин Пейрол бродеше из коридорите в очакване на господаря си.

— Какво става с нашите нехранимайковци? — попита Гонзаг веднага щом го зърна.

— Шестима вече пристигнаха — отвърна Пейрол.

— Къде са?

— В странноприемницата „Адамовата ябълка“, оттатък рова.

— Кои двама липсват?

— Метр Кокардас-младши от Тарб и помощникът му, брат Паспоал.

— Две изкусни шпаги! — каза принцът. — А какво става с другата работа?

— В момента Марта е при госпожица дьо Кайлюс.

— С детето ли?

— Да.

— Откъде е влязла?

— През прозореца на банята, дето е под моста и гледа към рова. Гонзаг се замисли за миг, после продължи да го разпитва:

— Говори ли с дон Бернар?

— Думичка не обелва — отвърна Пейрол.

— Колко му предложи?

— Петстотин пистола.

— Марта навярно знае къде е регистърът… Тя не трябва да напусне замъка.

— Ще се погрижа за това — рече Пейрол. Гонзаг вървеше с широки крачки.

— Искам лично да си поговоря с нея — промърмори той. — Сигурен ли си, че братовчед ми дьо Ньовер е получил писмото на Орор?

— Нашият немец го занесе.

— И кога трябва да пристигне Ньовер?

— Тази вечер.

Те се спряха пред вратата на стаята на Гонзаг.

В замъка Кайлюс имаше три коридора, които се пресичаха под прав ъгъл: един в централното здание и два — в крилата. Стаите на принца се намираха в западното крило, което завършваше със стълба към банята. В централния коридор се разнесе шум. Беше Марта, която излизаше от покоите на госпожица дьо Кайлюс. Пейрол и Гонзаг бързо се шмугнаха в стаята на принца, но оставиха вратата открехната. Миг след това, по коридора с лека и бърза стъпка се зададе Марта. Беше още светъл ден, но сега бе часът на сиестата, тъй ката испанската мода бе прехвърлила Пиренеите и Марта имаше пълно основание да смята, че ще избегне нежелателните срещи. В момента, когато минаваше пред вратата на Гонзаг, Пейрол се нахвърли отгоре й и силно притисна кърпата си към устата й, за да заглуши първия вик. После я грабна през кръста и, почти припаднала, я вмъкна в стаята на господаря си.

Единият яздеше стар впрегатен кон с дълга рошава грива и патрави космати крака, а другият бе яхнал магаре, с вид на кастелан, възседнал парадния си кон. Първият гордо се пъчеше въпреки непретенциозния си кон, чиято глава унило клюмаше между предните му крака. Беше облечен в пристегнат с ширити жакет от биволска кожа и нагръдник, скроен във формата на сърце, с панталони от пике до коленете и с онези гиздави фуниеобразни ботуши, които бяха на мода по времето на Луи XIII. Към това нека прибавим помпозната широкопола шапка и огромната рапира. Това беше метр Кокардас-младши, родом от Тулуза, бивш учител по фехтовка в Париж, установил се понастоящем в Тарб, където едва свързваше двата края.