Пол Февал - Гърбавия

— Виж я ти какъв проповедник се извъди моята бабичка!

— Случи се тъй — поде отново Франсоаз, — че когато кавалерът дьо Лагардер дойде на село, има вече пет-шест години оттогава, за да ме пита дали искам да служа на дъщерята на покойния херцог, аз веднага се съгласих. Защо ли? Защото Беришон, синът ми, вече ми беше казал как е станало всичко. Преди да издъхне, херцогът повикал кавалера по име и му казал: „Братко! Братко мой!“

Принцесата притисна ръце към гърдите си.

— И още нещо — продължи Франсоаз. — Казал му: „Ще бъдеш баща на дъщеря ми и ще отмъстиш за мен!“ Беришон никога не е лъгал, милостива госпожо. Пък и какъв ли интерес би имал да лъже? И така, ние с Жан-Мари заминахме. Кавалерът дьо Лагардер смяташе, че госпожица Орор е вече доста голяма, за да живее сама с него.

— И точно заради това искаше тя да си има паж — намеси се Жан-Мари.

Франсоаз повдигна рамене с усмивка и снизходително промърмори:

— Бъбривичко си е детето, тъй че моля да му простите, милостива госпожо. Та така, заминахме ние за Мадрид, дето е столица на испанската страна. Ах, кълна се, сълзите сами бликнаха от очите ми, когато зърнах клетото дете! Цялото на младия господар! Но — млък! Трябваше да си затваряме устата. По този въпрос господин кавалерът беше непреклонен.

— И през цялото време, докато бяхте с тях — прекъсна я принцесата с неуверен глас, — този човек, господин дьо Лагардер?…

— Всемогъщи боже! — извика Франсоаз и сбръчканото й лице стана кръв червено. — Не, милостива госпожо, не, кълна се в спасението си! Кой знае, може би и аз щях да говоря като вас, понеже сте майка, но, виждате ли, за тези шест години аз обикнах господин кавалера почти толкова, ако не и повече от това, което ми е останало като семейство. И ако някой друг, освен вас, се беше опитал да намекне за подобно нещо… Но моля ви да ми простите — сепна се тя, приклякайки в тромав реверанс, — ето, че взех да забравям пред кого говоря. Но знайте, госпожо, че той е светец и при него дъщеря ви беше на също толкова сигурно и безопасно място, колкото и ако се намираше при собствената си майка. То не беше уважение, то не беше доброта, то не беше нежност, тъй чиста и блага!

— Похвално е, че защитавате оногова, който не заслужава да бъде обвиняван — хладно произнесе принцесата. — Но разкажете ми по-подробно! Самотно ли живееше дъщеря ми?

— Беше сама, винаги сама, та дори и прекалено сама, щом понякога се стигаше дотам, че да си поплаква. И въпреки това, ако ме бяха послушали…

— Какво искате да кажете? — попита Орор дьо Кайлюс. Франсоаз стрелна с крайчеца на окото си доня Крус, която стоеше все така неподвижно.

— Чуйте да ви кажа тогава! — заяви решително почтената старица. — Момиче, което пееше и танцуваше на „Пласа Санта“, не можеше да бъде нито достойна, нито подходяща компания за наследницата на един херцог…

Принцесата се обърна към допя Крус и видя, че в дългите й мигли блеснаха сълзи.

— Нямате ли други упреци към вашия господар? — попита тя.

— Упреци ли?! — извика Франсоаз. — Та това не е и упрек, девойчето и без това не идваше кой знае колко често, пък и аз винаги намирах начин да ги наблюдавам…

— Благодаря ви, добра жено, можете да си вървите — прекъсна Я принцесата. — От днес нататък вие и вашият внук принадлежите към моя дом.

— На колене! — избоботи Франсоаз Беришон и енергично блъсна Жан-Мари в гърба.

Принцесата с жест възпря този изблик на признателност и по неин знак Мадлен Жиро изведе старата жена и нейния наследник. Доня Крус също се отправи към вратата.

— Къде отивате, Флор? — попита принцесата.

Доня Крус помисли, че не е чула добре.

— Нали така ви нарича тя? — продължи принцесата. — Елате, Флор, искам да ви целуна.

И тъй като младата девойка се колебаеше, принцесата стана и я притисна в прегръдките си. Доня Крус почувствува сълзи да обливат лицето й.

— Тя ви обича — прошепна щастливата майка. — Пише го и тези страници, с които никога вече няма да се разделя; пише го в страниците, в които тя е вложила цялата си душа. Вие сте нейното циганче, нейната първа приятелка. Вие сте по-щастлива от мен, защото сте я видяла дете. Трябва да е била много красива! Разкажете ми за това, Флор. — И без да й остави време да отговори, тя продължи с буйна, неудържима майчина страст: — Искам да обичам всичко, което обича и тя. Обичам те, Флор, моя втора дъще! Целуни ме! А ти, ти би ли могла да ме обикнеш? Ако знаеше само колко съм щастлива, как бих искала цялата земя да се възрадва! Дори този човек, чуваш ли, Флор, дори човекът, който ми отне сърцето на моята дъщеря… Е, добре, ако тя поиска, сигурна съм, че ще обикна и него!