Пол Февал - Гърбавия

Мадлен Жиро току-що бе признала на госпожа дьо Гонзаг, че чудодейното предупреждение, което принцесата беше намерила в часослова си на страницата на Miserere, гласящо: „Елате да защитите дъщеря си!“, и което след цели двайсет години й бе припомнило съкровения девиз на толкова щастливи срещи и юношеска нежност, девизът на Ньовер: „Аз съм тук!“, беше сложено там от самата Мадлен със съучастничеството на Гърбавия. Вместо да я смъмри, принцесата я беше разцелувала. Мадлен беше толкова щастлива, сякаш бе намерила собственото си дете. Принцесата седеше в другия край на стаята, заобиколена от две жени и едно момче. До тях се виждаха пръснатите листове на някакъв ръкопис, както и ковчежето, в което вероятно се беше намирал: ковчежето и ръкописът на Орор. Тези редове, писани с пламенната надежда, че някой ден ще се озоват в ръцете на непозната, но любима майка, най-сетне бяха стигнали до своето местоназначение. Принцесата вече ги беше прочела. Това ясно личеше по очите и, зачервени от щастливи, нежни сълзи.

Колкото до начина, по който ковчежето и сладкопойната птичка се бяха озовали в двореца на Гонзаг, излишно е да си задаваме въпроси. Едната от двете жени беше почтената Франсоаз Беришон, а момчето, което мачкаше в ръце каскета си с едновременно лукав и смутен вид, се казваше Жан-Мари. Да, това беше пажът на Орор, същото простодушно и неблагоразумно дете, което беше заставило баба си да напусне своя пост, за да я предаде в плен на сплетниците от улица „Шантр“. Другата жена стоеше малко по-встрани. Под воала и веднага бихте разпознали дръзкото и очарователно лице на доня Крус. В този миг върху него беше изписано дълбоко и искрено вълнение. Говореше Франсоаз Беришон.

— Този тук не ми е син — обясняваше тя с най-мъжествения си тембър, сочейки Жан-Мари. — Това е синът на моето бедно момче. Мога да уверя госпожа принцесата, че моят Беришон беше съвсем друга работа. Беше висок само пет стъпки и десет пръста, но смелост имаше и за продан. Загина на война.

— Казвате, че сте служила у Ньовер, така ли, добра жено? — прекъсна я принцесата.

— Както и всички Беришоновци, от баща на син, откакто свят светува! — отвърна Франсоаз. — Мъжът ми беше оръженосец на херцог Амори, бащата на херцог Филип. Бащата на мъжа ми, който се казваше Гийом-Жан-Никола Беришон…

— Вашият син ли беше онзи, който ми донесе писмото в замъка Кайлюс? — прекъсна я отново принцесата.

— Да, милостива госпожо, той беше. Бог ми е свидетел, че цял живот си спомняше тази вечер. Самият той много често ми е разказвал как тогава срещнал в Анския лес някоя си Марта, ваша бивша гувернантка, която се грижела за детенцето. Марта го познала, тъй като вече го била виждала в замъка на нашия млад херцог, когато идвала да носи писмата ви. Та познала го тя и му рекла: „В замъка Кайлюс има един човек, дето знае всичко. Ако видиш госпожица Орор, кажи и много да се пази!“. После го хванали войниците, но благодарение на бога скоро го пуснали да си върви. Точно тогава за първи път видял кавалера дьо Лагардер, за когото толкова се говореше по онова време. Каза ни: „Хубав е като свети Арахангел Михаил, дето е изографисан в Тарбската църква!“

— Да, хубав е — промълви замислено принцесата.

— И смел! — добави Франсоаз с внезапно въодушевление. — Същински лъв!

— Истински лъв! — рече да я подкрепи Жан-Мари.

Но Франсоаз го стрелна със сърдит поглед и той млъкна. После добрата женица продължи:

— Беришон, моето бедно момче, ни съобщи, че Лагардер и Ньовер имали уречена среща, за да се бият, и че Лагардер в продължение на цял половин час защитавал Ньовер срещу повече от двайсет въоръжени до зъби негодници, да ме прощава госпожа принцесата за думата!

Орор дьо Кайлюс й направи знак да млъкне. Нямаше сили да понесе бремето на толкова скръбни спомени. Плувналите й в сълзи очи се обърнаха към олтара със свещите.

— Филип — промълви тя, — съпруже мой любими, та това беше вчера! Годините отминаха като часове! Да, това бе вчера! Раните в душата ми кървят и не искат да зараснат.

В очите на доня Крус, която с благоговение съзерцаваше тази неописуема мъка, припламнаха искри. Във вените й течеше онази гореща кръв, която кара сърцето да бие по-учестено и въздига душата до висините на себеотрицанието.

Франсоаз майчински поклати глава и рече:

— Времето си е време и си минава! На този свят всички сме смъртни и човек не трябва да се съсипва по миналото.

Продължавайки да върти шапката си в ръце, Беришон с удивление си помисли: