Пол Февал - Гърбавия

— Ще приема лейтенанта по обед — сопна се ядно регентът. — Тези хора си играят със здравето ми. Те ще ме погубят!

— Господин Машо носи важни вести… — настоя прислужникът.

— Знам ги аз тези вести! — прекъсна го регентът. — Иска да ми съобщи, че Селамаре заговорничи, че крал Филип Испански е в лошо настроение, че на Алберони му се ще да бъде папа, а госпожа дю Мен иска да стане регентка. По обед, казах, или по-скоро в един часа! Не се чувствувам добре.

Прислужникът излезе. Абат Дюбоа се върна и застана насред стаята.

— Ако имахте подкрепата на Англия — рече той, — изобщо нямаше да обръщате внимание на подобни зловредни интрижки.

— Мътните да те вземат, негоднико, няма ли най-сетне да си вървиш! — кресна регентът.

Дюбоа изобщо не се докачи. Той отново се запъти към вратата и вратата отново се отвори.

— Държавният секретар Льо Блан — обяви прислужникът.

— По дяволите! — изруга негово кралско височество, вече стъпил върху табуретката, за да се качи в леглото си.

Прислужникът притвори вратата, но добави, долепяйки уста до процепа:

— Господин държавният секретар носи важни вести.

— Те до един носят важни вести — промърмори регентът на Франция, отпускайки изтерзаната си глава върху украсената с малински дантели възглавница. — Доставя им удоволствие да се преструват на ужасно уплашени от Алберони или от дю Мен. Въобразяват си, че са полезни, а всъщност са просто досадни, и толкоз. Ще приема Льо Блан и Машо в един часа. Не, по-скоро в два, а дотогава мисля сладко да поспя.

Прислужникът излезе. Филип Орлеански затвори очи.

— Абатът още ли е тук? — попита той камериера си.

— Отивам си, отивам си — побърза да отговори Дюбоа.

— Чакай, абате, ела тук. Тъкмо ще ме приспиш. Нима наистина не е странно, че не разполагам дори с минута, за да си отдъхна? Дори с минута! Всички идват точно тогава, когато си лягам. Разбираш ли, абате, просто се погубвам от работа, но това изобщо не ги интересува…

— Желае ли ваше кралско височество да му прочета нещо? — попита Дюбоа.

— Не, размислих, май е по-добре да си вървиш. Имаш задължението да ме извиниш най-учтиво пред господата. Цяла нощ работих и мигрената ме хвана както винаги, когато пиша на лампа. — Той тежко въздъхна и заключи: — Всичко това ме съсипва, уверявам те, а кралят пак ще иска да присъствувам на събуждането му и ГОСПОдин дьо Фльори пак има да свива устенцата си на престаряла графиня. Но човек и при най-добро желание, пак не може да свърши всичко! По дяволите! Не е работа за мързелив човек да управлява Франция.

И главата му потъна още по-дълбоко в меката възглавница. Разнесе се равномерното му шумно дишане. Той спеше.

Абат Дюбоа се спогледа с камериера и двамата прихнаха. Когато беше в добро разположение на духа, регентът наричаше абат Дюбоа нехранимайко. Имаше нещо много лакейско в негово бъдещо високопреосвещенство.

Дюбоа излезе. Господин Машо и министърът Льо Блан бяха все още в преддверието.

— Негово кралско височество ще ви приеме в три часа — рече им абатът, — но според мен ще чакате до четири. Вечеряхме доста късничко и негово кралско височество е малко уморен.

Влизането на Дюбоа беше прекъснало разговора между господин Машо и държавния секретар.

— Този безочлив негодник не си прави труда да прикрие поне малко слабостите на господаря си! — каза полицейският лейтенант, когато Дюбоа излезе.

— Негово кралско височество обича точно такива негодници — отвърна Льо Блан. — А знаете ли истината за онази история в павилиона на принц дьо Гонзаг?

— Знам това, което ми докладваха моите пристави. Двама убити: кадетът дьо Жирон и борсовият посредник Албре; трима арестувани: бившият гвардеец Лагардер и двама пладнешки разбойници, чиито имена са без значение. Госпожа принцесата нахлула със сила и в името на краля в приемната на съпруга си; две млади девойки… Но това е запечатано писмо, загадка, достойна за сфинкс.

— Едната от тях е безусловно наследницата на Ньовер — каза държавният секретар.

— Не се знае. Едната е представена от господин дьо Гонзаг, а другата — от Лагардер.

— Регентът в течение ли е на тези събития? — попита Льо Блан. Нали току-що чухте абата! Регентът е гулял до осем сутринта.

— Да, но опре ли работата до него, на принц дьо Гонзаг не му остава нищо друго, освен да внимава какво и как го прави.

Полицейският лейтенант сви рамене и повтори:

— Не се знае! Едно от двете: господин дьо Гонзаг или е загубил доверието му, или го е запазил.