Виктор Фалк - Капитан Драйфус

Вече не желаех да ям и исках да умра от глад, но мисълта за Катерина ме крепеше — заради нея и детето си трябваше да живея.

Най-сетне през една тъмна нощ ме изведоха от тъмницата. Няколко казаци ме отведоха на първия етаж в изящно подредена къща. В стаята имаше легло, а на копринените постелки лежеше бледа красива жена и въпреки че лицето й бе маскирано, аз веднага познах моята Катерина. Тя държеше в ръцете си новородено дете — моето дете.

Една жена, навярно акушерка, стоеше до леглото. Ала жестокият й баща, барон Фон Острау, след като достатъчно се наслади на мъките ми, каза, че жена ми е родила момиченце, което ще се нарича Наталка. После се чу удряне на звънец и вратата се отвори. Влезе един окъсан, отвратителен човек. Жестокият баща му подаде детето ми, за да го обрече на срам и безчестие.

След като ме наруга, баронът ми съобщи, че бил издействал от царя да бъда заточен на остров Сахалин, а на всеки 12 октомври да ми удрят но двадесет тояги, за да не забравям рождения ден на детето си.

След това пак ме поведоха в ужасната тъмница. Крещях, исках да отида при жена си и детето си, но ударите на казаците ме заставяха да мълча.

Отведоха ме на остров Сахалин. За пътуването ми дотам най-добре е да не приказвам. Пътувах по вода и по суша. Почти винаги бях в долната част на парахода до кръста във вода, гладен, люлян от морските вълни.

Цели месеци скитахме по снежните гюлета, оковани, а щом стигнехме до някоя станция, където казаците си почиваха, мен и други тридесет затворници ни затваряха в тясно помещение, където можеха да се поберат едва пет души.

Много от другарите ми по неволя се разболяха от заразни болести, а казаците не отделяха здравите от болните.

Един-единствен лъч на надежда проблесна по време на пътуването. Това беше в Тоболск, където при нас дойде млад свещеник и ни утеши със светата вяра. Той беше добър и благороден човек и спечели моето доверие. Разправих му тежката си участ, съобщих му името на свещеника, който ни венча в Петербург и го помолих да предаде на Катерина едно писмо от мен. Той ми донесе перо, мастило и къс хартия и ми се закле, че ще направи тази добрина. Дали е удържал на клетвата си, не зная, но вярвам, че го е направил.

Слушала ли сте някога, госпожице, нещо за Сахалин? Не вярвам да сте чувала, тъй като костите на тия, които биха могли да ви разкажат за ужасните мъки на този остров, са захвърлени и стърчат край Охотския залив. Не желая да ви задържам повече и да ви разправям мъките си на Сахалин. Говори се, че имало на земята още по-ужасен ад от него, френската колония Каена. Аз останах на острова една година. Моята работа бе да издълбая в една канара стълба към морето. Винаги бях вързан за други престъпници. Чаках само удобен момент, за да избягам.

По обяд един ден бяха ни освободили от оковите, за да се храним, когато видях в морето малък кораб. Той плаваше бавно и беше на около пет мили от острова.

— Сега или никога — казах си аз и мисълта за жена ми и детето ме накараха да се хвърля във водата.

Плувах много бързо и се отдалечих от сушата. Когато избягах, пазачите спяха и бе изминал цял час, когато ме видяха. Изстреляха няколко гранати, но те падаха далеч от мене във водата и останах невредим.

Стигнах до кораба, китайците, които бяха против руската обсада на Сахалин, ме прибраха.

В отплата трябваше шест месеца да работя на кораба като роб, а после и да наглеждам оризовата плантация на собственика на кораба. Само че това беше играчка спрямо мъките, които преживях в Сахалин.

Успях най-после да напусна Китай и дойдох в Петербург. Тук се запознах със слугите на барон Острау и от тях разбрах това, което не очаквах.

Любимата ми Катерина починала няколко дни след раждането на детето. От скръб почти полудях, обаче не трябваше да се отдавам на скръбта, тъй като имах да изпълня две свети задължения — да спася моята Наталия от ръцете на разбойника Бенковски и да отмъстя на жестокия баща, който ни беше отнел щастието.

Последното беше първата ми работа. Но ми беше нужен капитал за тази работа, а аз нямах нищо. Наех стая в предградието. Моята хазайка ми даваше храна на кредит. След две-три седмици имах в джоба си няколко хиляди рубли. Винаги съм бил добър художник и тогава за първи път фалшифицирах банкноти. Те ставаха сполучливи и успявах да ги разменя.

Тогава се запознах с един англичанин кочияш, който работеше при барон Фон Острау. Казваше се Жаксон. (Мирович показа с ръка към куфара, който лежеше в ъгъла на стаята.) Той беше винаги алчен за пари и аз го подкупих с хиляда рубли. Една нощ баронът се връщаше от клуба на милионерите в петербургския си дворец. Аз се хвърлих във файтона му и го удуших.