Виктор Фалк - Капитан Драйфус

Матийо извади от джоба си две златни монети и ги даде на гробаря.

— Давам ви тези пари — каза той, — за да украсите и наглеждате гроба. Ще ви платя пак, щом изтече годината!

— Кажете ни, старче — обади се Алиса Тери, — нямаше ли никой на погребението?

Бибу вдигна рамене.

— На 4 октомври вечерта — каза той, — двама мъже дойдоха и ми донесоха малкия мъртвец. Единият беше висок, снажен мъж, облечен в дълга мантия и с широка шапка на главата, а лицето му едва се виждаше. Другият изглеждаше негов слуга, защото той носеше ковчега. Те ми показаха едно писмо от църковното настоятелство, което ме задължаваше да погреба момченцето Алфред Драйфус. Заровихме мъртвото дете, аз се помолих на Бога, а човекът с широката шапка запали цигара.

— Не е ли идвала някоя жена на този гроб? — запита Алфред.

— Никога никой не се е грижил за него.

— Можете ли да ни кажете дали детето е било облечено, когато го погребахте? — запита Матийо.

Бибу се замисли и каза:

— Не знам.

Изведнъж думите спряха на гърлото му. Матийо и Алиса също се стреснаха и се хванаха за ръце. Силен вик се разнесе в нощната тишина, глас, който сякаш идваше от дълбините на ада.

И тримата се разтрепериха от страх.

— Някакъв човек е в опасност — сподавено каза Алиса, — трябва да му се притечем на помощ.

Гробарят се прекръсти.

— Помогни ни, Боже — пошепна той, — дошло е време, когато мъртвите възкръсват от гробовете си и страшният ти съд скоро ще дойде на грешната земя.

— Глупости — извика Матийо Драйфус сърдито, — не трябва да се молим сега, а да действаме!

— Гласът идваше откъм гробниците — каза Алиса, — светнете ни бързо, всяка минута е скъпа!

Бибу се подчини на заповедите на Матийо. В тъмнината се забелязваха тъмни сенки. — Нещо страшно става тук — извика Матийо. — Предчувствам, че е ограбен някой мъртвец.

— Това е ужасно — възкликна Алиса и стисна по-силно дръжката на револвера. — Смърт на тия крадци!

— Боже — извика Бибу, — всичко разбирам. Ей там се намира семейната гробница на парижкия градоначалник. Днес след обяд погребахме неговата жена. Мъртвата бе окичена със скъпоценности, които струват няколко хиляди.

— И сега искат да й ги вземат — додаде Матийо, — но викът, викът… Боже съхрани, едно ужасно предчувствие се надига в душата ми.

Тримата се приближиха на няколко крачки от гробницата. Матийо искаше да прескочи гроба, който се намираше между тях и гробницата. Той се втурна, но Алиса го задържа.

— Там, там! — уплашена и смаяна от ужас извика тя. — Този образ… Боже, избави ни, не е човешки.

Матийо отправи поглед към показаната посока и застина на мястото си като вцепенен. Пред него на пет крачки от гроба се виждаше висока мършава сянка — скелет с мъртвешка глава. По това страшно лице не се виждаше никакъв нос, нямаше уши, а през зиналата уста се виждаха големи зъби.

Тримата стояха като вкаменени пред този скелет. После се случи нещо ужасно!…

Към полунощ нещо започна да мърда откъм северната страна на гробищата. През нивата, която се намираше до гробищата „Пер Лашез“ бяха минали три сенки и тихо се доближиха до стените. Това бяха Мъртвешката глава, Равелак и евреинът Соломон Дулсети. Лицето на последния беше изкривено, очите му светеха като въглени, а устните му непрекъснато трепереха.

Те нагласиха въжената стълба, която носеха, до стената на гробищата. После Равелак се покачи по нея и след като даде знак, че не ги застрашава никаква опасност, останалите направиха същото.

Около една минута тримата стояха на стената. След това Мъртвешката глава свали стълбата, нави я на кълбо и я постави в чантата, препасана през рамото му.

— Всичко е спокойно — прошепна той на другарите си, — няма от какво да се боим.

— Там още нещо свети — каза Равелак, сочейки къщата на гробаря.

— Там живее гробарят — прошепна успокоявайки ги евреинът. — Много добре познавам стария Бибу. — Той е слаб и немощен и ако ни попречи на плана, тогава…

— Тогава ще го премахнем лесно — отсече Мъртвешката глава.

Тримата скочиха от стената, което не беше лесно за стария евреин. Но той изпревари двамата си другари. Някаква невидима сила го движеше, цялото му тяло трепереше от страх и възбуда, а гърлото издаваше кресливи хрипове, приличащи на ръмженето на затворен звяр.

Разбойниците вече стигнаха до гробниците на видните парижани. Мъртвешката глава броеше гробовете.

— № 14! — извика той и спря. — Тук трябва да е, Равелак, подай ми фенера.