Шарон Фарбер - Носталгоните

С.Н. Дайър е псевдоним на писателката Шарон Фарбер. През своя творчески път, тя е написала много компетентна и развлекателна научна фантастика, но за сега не е получила признанието, което заслужава. Като автор, тя има нюх към начина на мислене и атмосферата, което е особено видно в предлаганият тук разказ. Характеристиките на повествованието привличат вниманието, заедно с показаната остра социална наблюдателност. Тази остроумна измислица за днешните деца в бъдещето е публикувана за първи път в „Азимов сайънс фикшън“, като малко се отдалечава от политиката на списанието, което е привърженик на „твърдата“ фантастика. Колко ли лошо ще се почувства даден човек, ако той самият в бъдещето, негови роднини, или негови приятели имат възможността да правят туристически пътувания в миналото и да си правят срещи на важни моменти от неговия живот? Ще може ли да използува това и да се издигне над него? Ще може ли по нататък да издържа самия себе си? Разказът описва историята на тийнейджъри в условията на един дестабилизиран свят. Кой ще каже, че това не е сериозно, защото от такъв начин на мислене лъха нещо много зловещо?

— И така, искаш ли да отидеш на представянето?

— Защо — попитах. — Мислех, че „Шах-клуба“ ще зависи от „Джийк-мрежата“.

Това трябваше да бъде световно включване на изгубилите датата. Не можеше да се каже, че ние не знаехме как да изберем по-добро време.

— Мисля, че съм длъжен да бъда на представянето — каза Гар и сви рамене, а аз направих същото.

Намирахме се на стъпалата на старата библиотека, построена от Карнеги, заедно с нейното мото: „За сто години все още нищо спорно“ и наблюдавахме отсрещната страна на улицата. Имаше сватба, а това означаваше възможност за пътешествениците във времето. Или не. Така или иначе беше забавно.

— Защо аз?

— Какво имаш предвид?

— Защо да не е Момичето от Мрежата?

— Тя е твърде популярна.

Беше вярно. Не само, че е по-млада от мен, но вече има и пет електронни приятели и освен това тежи триста паунда. Но по дяволите мрежата. Между другото ти доста спечели — рече той. Спомняш ли си „Хелоуин“?

Сега в църквата се извършваше процедурата. Хората бяха отворили вратите и си приказваха навън. Ние, проточили вратове, стояхме отпред.

Щастливата двойка се появи, а околните застинаха за момент с пълни шепи с ориз.

Всички се оглеждаха и всеки си задаваше въпросите: Били ли са там? Дали щастливата двойка, с четвърт век по-стара, направила обратно пътешествие във времето е решила отново да преживее този радостен ден? Гар и аз саркастично скръстихме пръстите си. Защото ако те не се бяха появили, означаваше, че двамата или са мъртви, или разведени, или пълни нещастници. Ставаше дума за убийство на празник, поради нечие отсъствие.

— Да се обзаложим ли — попитах аз.

— Изгубилия купува в „Т-Бел“. Казвам, че ще дойдат.

Внезапно въздухът около последния модел „Хонда“ започна да пука и флуорисцира. Двойка на средна възраст изщрака във въздуха, чевръсто развявайки се сред младоженците. Наоколо се разнесе колективно сдържана досега въздишка. След това двамата размахаха ръце и предизвикаха всеобщи радостни възклицания. Докато пресичаха улицата, ние се присъединихме към тях. Искахме да чуем и усетим трайното съпружеско щастие.

И тогава съвсем неочаквано друга „трийсет секундна“ двойка изщрака и след нея се появиха още повече пътешественици — утешителното потомство. Бяха пет — от тийнейджърска възраст до тази на която трябва да са във великия ден. Тълпата подивя.

— По дяволите — казах. — Повече утвърждаване на живот, отколкото през седмичен престой в „Ник и Нит“.

— Какво си пожелаваш?

— На „Хелоуин“ бях вампирка, облечена в черно кадифе и черен сатен.

— Става — каза Гар.

Така че ние се споразумяхме и тръгнахме към „Т-Бел“.

— Знаеш ли как светлините стават фатални до края на шоуто с „думдумите“?

— Когато първите пътешественици във времето започнаха да се появяват, те бяха наречени „фантоми“. Докато учените си представяха какво представляват, медиите започнаха да ги наричат „туристи във времето“ или „носталгони“. Ние първо лепнахме на фантомите прозвището „фандумб“, а накрая започнахме да ги назоваваме „думдуми“.

Мисля, че откритието е феноменално глупаво. Пътешествието във времето достига до двайсет и пет години, трае половин минута, а участниците са илюзорни. Освен това изисква търсене на масажист, който да изглежда интелигентен — става дума за масажиране на клепачите и още трамплинни дезодоранти, и компютърни вентролози.