Шарон Фарбер - Носталгоните

От мен се изтръгна гаден звук. Не можех да си представя нещо по-лошо от това, накъде ще тръгне живота ти и колко деца ще имаш. Все едно да се опиташ да прочетеш роман на Агата Кристи, след като вече си хвърлил поглед на последната глава.

Гар продължаваше да се оглежда наоколо. Предполагах, че мислеше дали няма да се появи с Нобеловата си награда, окачена на врата му. Или с нещо чудесно за постижения във физиката във всяка ръка. Можеше и да се случи. Рано или късно трябваше да се издигне в собствените си очи.

Председателят на класа стоеше пред микрофона и почукваше по него, докато всички се успокоят. Той току-що се бе видял в собственото си розово бъдеще — беше си показал снимки на търговска кола и на неподходящо облечена втора жена или дъщеря. Изглеждаше процъфтял.

Жалостивият „кънтри бенд“ замлъкна. Това беше фал. Дали някога сте чували червеношиест рап?

— Настъпи времето да обявим Цар и Царица на представянето…

И той назова нас.

— По дяволите! — изругах. Не харесвах такова звучене.

Оказахме се поставени на сцената. Председателят и домашната ми учителка ни притиснаха.

— Твоята персона от бъдещето още не се е появила, така ли е — подигра ми се тя.

Беше очевидно. Или не си могъл да си платиш, или си умрял от свръх доза наркотик в някоя канавка, или си бил затруднен поради липса на успехи.

— Не, по дяволите — отвърнах. — Мислите ли, че съм искала отново да преживея досадата и унижението на тази лайняна нощ?

Председателят сложи короните на главите ни, бързо офейка обратно и тогава тортите започнаха да летят. Но аз се бях приготвила и миролюбиво стоейки зад госпожа Троут я блъснах към линията на огъня. Задържане, мамка му, по-скоро временно прекратяване на атаката.

Бедният Гар избърса банановият крем от очилата си (идиотите не са могли да предположат употребата на крем за бръснене) и се добра до микрофона.

— Всички вие… сте инфантилни — каза той. Гласът му беше прегракнал, но това го правеше по-силен. Пристъпих напред и сложих ръка на рамото му. Чувствувах известна вина, че не успях да го предупредя навреме.

— Вие всички сте неоригинални, скучни, безнадеждно конвенционални буржоазчета.

— Да! — изкрещя неандерталеца, а футболния отбор се развика одобрително. Не знаеха значението на казаното преди, но винаги щяха да бъдат с водача си.

— В действителност вие всички ревнувате. Защото аз напускам този селяндурски град, а вие оставате да живеете и умрете в него, и никой няма да си спомни за вас. Докато аз възнамерявам да се издигна…

— Най-търсеният Американски Петел!

— Най-добрият — извиках аз. — Кой ти пише шегите, Флипър?

— Възнамерявам да допринеса за човешките знания, докато вие… ще направите същото за собственото си невежество.

Гар никога не бе помислил добре за атаката. Предварително бях усетила нуждата от отмъстителна реч.

— Само си припомнете, че така както глупаците се забавляваха с мен, по същия начин са се присмивали на Дарвин и са потискали Галилей…

По-отвратителното в случая беше, че присъствието в залата беше двойно. Наоколо бе пълно с хора от бъдещето, които се оглеждаха, записваха или припомняха нещо. С изключение на тези думдуми, които бяха отишли да се подиграват на някого на някое друго представяне, присъствуващите тук се втренчиха в Гар.

Това беше толкова смешно, не можех да спра да се хиля. Те се бяха опитали да ни направят смешни, но сега щяха да станат прочути само в Градчето на Късогледите Идиоти. Прекарвайки остатъка от живота си в ролята на смешно-безчувствени хора, опитвайки се да живеят така, че да забравят. Но няма съмнение, че в този процес ще участвуват все повече късогледи, с мозъци даващи късо съединение.

Дори и да изпитвах съжаление към следващото поколение в този гаден град аз вече обичах това.

Да, аз даже поглеждам Проспериралия Гар, Постоянния Професор. Той е израснал и в облика на лицето си, а там се мяркат Нобелови награди.

Аз се обърнах извън компанията. Моята собствена предпазливост в тази история ме застрахова, може би от датата на представяне на Гар. Но той вече не се нуждае от мен. Той се радва на вниманието на бъдещата интелигенция, а през времето, когато бе близък с мен, аз му казвах, че ще бъде така.

Разходих се навън в парцела на паркинга, вдишвайки относително свеж въздух и се облегнах на стената му. Може би трябваше да направя безделническа разходка с цел да посетя купона в Шахматния Клуб. Имах чувството, че Гар искаше да се върне в къщи и да напише теорията на времето. Извини ме Време!