Антон Чехов: Смъртта на чиновника

Една прекрасна вечер не по-малко прекрасният екзекутор 1 1 дребен чиновник, изпълняващ длъжността завеждащ домакинство на учреждение. — Б. пр. . Иван Дмитрич Червяков седеше на стола си на втория ред и гледаше с бинокъл „Корневилските камбани“. Гледаше и се чувствуваше на върха на блаженството. Но изведнъж… В разказите често се среща това „но изведнъж“. Авторите са прави: животът е пълен с изненади! Но изведнъж лицето му се смръщи, очите му се опулиха, дишането му спря… той махна бинокъла от очите си, наведе се и … апчхи! Кихна, както виждате. Никъде и никому не е забранено да киха. Кихат и селяни, и полицейски началници, а понякога дори и тайни съветници. Всички кихат. Червяков никак не се сконфузи, избърса се с кърпичката си и като вежлив човек се огледа наоколо: дали не е обезпокоил някого със своето кихане? Но тук вече трябваше да се сконфузи. Той видя, че старчето, което седеше пред него на първия ред, грижливо избърсваше голата си глава и шията си с ръкавицата и нещо мърмореше. Червяков позна в старчето статския генерал Бризжалов, който служеше под ведомството на пътищата и съобщенията.

„Опръскал съм го! — помисли си Червяков. — Не е мой началник, чужд е, но все пак е неудобно. Трябва да му се извиня.“

Червяков се изкашля, наведе се с цялото си тяло напред и зашепна на ухото на генерала:

— Извинете, ваше-ство, опръсках ви… аз внезапно…

— Нищо, нищо…

— За бога, извинете. Аз нали … аз, без да искам!

— Ах седнете, моля ви се! Оставете ме да слушам!

Червяков се сконфузи, усмихна се глупаво и започна да гледа към сцената. Гледаше той, но блаженство повече не чувствуваше. Взе да го измъчва безпокойство. През време на антракта се приближи до Бризжалов, позавъртя се около него и като надви плахостта си, измърмори:

— Аз ви опръсках, ваше-ство… Простете… аз нали… не че…

— Ах, стига… Аз вече забравих, а вие все за това! — каза генералът и нетърпеливо мръдна долната си устна.

„Забравил, а в очите му ехидство — помисли Червяков като поглеждаше подозрително генерала. — И да говори не иска. Би трябвало да му обясня, че съвсем не съм искал… че това е природен закон, а то ще вземе да си помисли, че съм искал да плюна. Сега и да не помисли, после ще помисли!…“

Като се върна в къщи, Червяков разказа на жена си за своето невежество. Жена му, както му се стори, се отнесе много лекомислено към случилото се; тя само се изплаши, а после, като разбра, че Бризжалов е „чужд“, се успокои.

— Все пак иди, извини се — каза тя. — Ще си помисли, че не знаеш да се държиш в общество!

— Тъкмо там е работата! Извинявах му се, но той някак странно… Нито една свястна дума не каза. Пък и нямаше кога да разговаряме.

На другия ден Червяков облече новия си вицмундир, подстрига се и тръгна за Бризжалов да му обясни… Влизайки в приемната на генерала, той видя там много просители, а между просителите — и самия генерал, който вече бе почнал приемането на прошенията. Като изслуша няколко просители, генералът вдигна очи и към Червяков.

— Вчера в „Аркадия“, ако си спомняте, ваше-ство — започна да докладва екзекуторът, — аз кихнах и… без да искам, ви опръсках… Изв…

— Какви глупости… Бог знае що! Вие какво обичате? — обърна се генералът към следващия просител.

„Не иска да говори! — помисли си Червяков, пребледнявайки. — Сърди се, значи… Не, това не бива да се остави така… Ще му обясня…“

Когато генералът свърши разговора с последния просител и се запъти към вътрешните стаи, Червяков тръгна след него и замърмори;

— Ваше-ство! Ако се осмелявам да безпокоя ваше-ство то е именно от чувство, мога да кажа, на разкаяние!. Не нарочно, благоволете да знаете!

Генералът направи кисела физиономия и махна с ръка.

— Но вие просто се подигравате с мен, господине! — каза той, изчезвайки зад вратата.

"Какви ти подигравки? — помисли Червяков. — Тук няма никакви подигравки! Генерал, а не може да разбере! Щом е така, няма повече да се извинявам на този фанфарон! Да върви по дяволите! Ще му напиша писмо, а няма вече да ходя! Ей богу, няма!

Така мислеше Червяков, като си отиваше в къщи. Писмо на генерала не написа. Мисли, мисли и не можа да измисли това писмо. Наложи се да отиде на другия ден лично да му обясни.

— Вчера идвах да безпокоя ваше-ство — замърмори той, когато генералът спря на него въпросителен поглед, — не за да ви се подигравам, както вие благоволихте да кажете. Извинявах ви се за това, че като кихнах, ви опръсках. .. а да ви се подигравам, не съм и помислял. Смея ли да се подигравам! Ако ние вземем да се подиграваме, то тогава, значи, никакво уважение към високите особи… не ще има…