Гилбърт Честъртън - Небесната стрела

— Всички те знаят за стената — отвърна Уилтън. — Никой от тях не би се опитвал да я прескача, освен ако някой… не бърза много.

Отец Браун се приближи до прозореца, през който очевидно бе влязла стрелата, и погледна навън. Градината с плоските лехи лежеше далеч долу като изящно оцветена карта на света. Цялото пространство изглеждаше така обширно и празно, кулата — забита толкова високо в небето, че докато я гледаше, си спомни един особен израз.

— Като гръм от ясно небе — произнесе той. — По какъв повод беше казал някой тора за гърма от ясно небе и смъртта, дошла от небесата? Погледнете колко далечно изглежда всичко; трудно би прелетяла стрела такова разстояние, освен ако не е стрела от небето.

Уилтън се бе върнал, но не отговори, и свещеникът продължи сякаш на себе си.

— Напомня за авиация. Трябва да разпитаме младия Уейн… за авиацията.

— Тук се въртят доста самолети — каза секретарят.

— Избор между много стари и съвсем нови оръжия — забеляза отец Браун. — Предполагам, че някои са добре познати на стария му чичо; трябва да го разпитаме за стрелите. Тая прилича на индианска стрела. Не зная от де я е изстрелял индианецът, но сигурно си спомняте какво разправяше старият. Аз подхвърлих, че историята му крие поука.

— Ако крие някаква поука — произнесе Уилтън разпалено, — тя е единствено в това, че истински индианец би изстрелял такова нещо по-далеч, отколкото предполагате. Глупаво е да правите такова сравнение.

— Струва ми се, че не сте схванали правилно поуката — каза отец Браун.

Макар че на другия ден дребният свещник като че се стопи в милионното нюйоркско гъмжило, явно стараейки се да остане само цифра на номерирана улица, всъщност през следващите две седмици той беше тихомълком зает с възложената му поръчка, защото много се страхуваше да не би съдебните власти да объркат цялата работа. Без да си дава вид, че ги предпочита пред другите си нови познайници, той лесно завърза разговор с двама-трима, посветени отскоро в загадката, и особено с Хикъри Крейк, с когото води занимателна, интересна беседа. Тя се състоя на една пейка в Централния парк, на която старият ветеран седеше, подпрял костеливите ръце и продълговатото си, сухо лице на причудливата дръжка на бастун от тъмночервено дърво, напомнящ томахавка.

— Да, може да е стреляно отдалеч — каза той, клатейки глава, — но не бъдете толкова сигурен в далекобойността на индианската стрела. Виждал съм стрели, които наглед вървят по-право и от куршум и улучват изумително точно целта, като се има пред вид какво разстояние изминават. Разбира се, сега е почти немислимо да видиш червенокож с лък и стрели, а още повече червенокож да се навърта тук. Но ако в ония дървета, на стотици ярда от Мъртъновата външна стена, случайно се е крил някой от старите индиански майстори-стрелци с едновремешен индиански лък — хм, не е изключено тогава славният дивак да е способен да запрати стрела над стената чак до най-горния прозорец на Мъртъновото жилище, даже до самия Мъртън. Виждал съм едно време и такива чудеса.

— И не се съмнявам — каза свещеникът учтиво, — че не само сте виждали, но и сте вършили такива чудеса.

Старият Крейк се изкикоти, а после произнесе дрезгаво:

— Е, всичко това е стара история.

— Някои изучават по своему старата история — рече отец Браун. — Надявам се, че в миналото ви няма нищо, което да накара някои да говорят лошо във връзка с тази работа.

— Какво искате да кажете? — запита Крейк и за пръв път очите му помръднаха рязко на студеното червендалесто лице, което приличаше по-скоро на глава на томахавка.

— Ами щом сте толкова добре запознат с изкуствата и занаятите на червенокожите… — подзе отец Браун полека.

Седнал с подпряна на чудноватия бастун брада, Крейк изглеждаше прегърбен и някак сгърчен. Но след миг се изправи на пътеката — същински настървен разбойник, стиснал бастуна си като тояга.

— Какво? — извика той и гласът му прозвуча като прегракнал крясък. — Какво говорите, дявол да го вземе! Да не искате да кажете, че аз може да съм убил шурея си?

От десетина пейки, пръснати тук-там по алеята, някои погледнаха към спорещите, застанали един срещу друг насред пътеката — плешивото енергично дребно човече, което размахваше екзотичния си бастун като сопа, и черната, пълна фигура на малкия свещеник, който го гледаше, без да помръдне мускул, само клепачите му премигваха. За миг им се стори, като че пълната черна фигура ей сега ще бъде цапардосана по главата и повалена с наистина индианска сръчност и бързина; дори забелязаха в далечината тромавото, едро туловище на полицай-ирландец, устремил се право към двамата. Ала свещеникът съвсем спокойно, сякаш отговаряше на най-обикновен въпрос, каза само: