Ханс Андерсен: Старата камбана

Но не за това му бяха оказали милост, бяха го настанили безплатно във военното училище, хранеха го и го обличаха! Той беше вече получил номера на оня винт, какъвто трябваше да бъде в голямата машина, към която принадлежим всички ние за обща полза. Колко малко разбираме ние сами себе си! Можем ли след туй да искаме да ни разбират другите, дори най-добрите хора? Но с натиск, както е известно, се образува скъпоценен камък. Натиск не липсваше и тук — щеше ли да признае някога светът скъпоценния камък.

В столицата на тая страна празнуваха голям празник. Горяха хиляди лампи и свещи. Ракети се извиваха към небето и сипеха искри. И днес още споменът за това тържество живее у хората благодарение на ученика от военното училище, който тогава със сълзи на очи, изпълнен със скръб, се възползува от слабия надзор и се опита да отиде в чужда страна. Той трябваше да остави всичко — отечество, майка, близки до сърцето си хора, — иначе щеше да загине в потока на всекидневието.

Старата камбана се чувствуваше добре. Тя стоеше на завет край черковната стена в Марбах, напълно запазена, забравена почти от всички. Вятърът се носеше с вой над нея и можеше да й разкаже вече много неща за момчето, чието раждане камбаната бе поздравила със своя звън. Той можеше да й разкаже какъв студ бе сковал младия беглец в гората на съседната страна, дето момъкът падна изнемощял под едно дърво с всичкото си богатство, с всичките си надежди за бъдещето: изписани листове от ръкописа на „Фиеско“. Вятърът можеше да й разкаже за едничките му покровители, все млади художници, които при четенето на тия листове се измъкнаха тихичко от стаята и започнаха да се забавляват с игра на кегли. Да, вятърът можеше да разкаже много неща за бледоликия беглец, който прекара цели седмици, цели месеци в една сиромашка странноприемница, дето стопанинът пиеше и псуваше от сутрин до вечер, дето ехтяха пиянски песни и кипеше груба веселба тъкмо в това време, когато момъкът възпяваше своите идеали. Тежки и мрачни бяха тия дни. Поетът трябваше да почувствува в собственото си сърце страданието, което искаше да излее в песен.

Мрачни дни и студени нощи настанаха също и за камбаната. Тя не ги усещаше, но камбаната в човешките гърди усеща всичко. Какво стана с младия човек? Какво стана със старата камбана?… Камбаната отнесоха далеч — много по-далеч, отколкото стигаше нейният звън, литнал от високата камбанария. А младият човек? Да, и камбаната в неговите гърди ехтеше много по-далеч от мястото, дето можеше да стъпи някога кракът му, да надникне окото му. Тя ехтеше и до днес още ехти през морета и океани над цялото земно кълбо.

Но най-напред нека видим какво стана със старата камбана.

И тя напусна Марбах. Продадоха я като стара мед и я изпратиха за претопяване в Бавария. Но как и кога стана това?… Много години след падането й от камбанарията в столицата на Бавария бе решено да я стопят, за да излеят статуята на един от най-великите синове на германската земя и на германския народ. И ето — какви необясними и чудни съвпадения стават по света!… В Дания, на един от ония зелени острови, където шумят букови гори и се издигат стари могили, се роди бедно момче. То ходеше с дървени обувки, във вехти, изтъркани дрешки и носеше обед на баща си, който беше резбар в корабостроителницата. И това бедно момче стана също гордост за страната си 1 1 Прочутият датски скулптор Торвалден (1773–1844). . То умееше да прави от мрамор прекрасни фигури, на които се чудеше целият свят. И ето — на него възложиха почетна поръчка: да извае от глина формата на величествен, прекрасен паметник, за да се отлее после от мед статуята на оногова, чието име някога бе записано в библията на бащата.

Разтопената струя на медта се изля във формата. Старата камбана, за чиято родина и заглъхнали звуци вече никой не мислеше, се изля също във формата. От нея излязоха главата и гърдите на статуята — същата тая статуя, която се издига в Щутгарт пред старата кула на площада, дето някога ходеше в страдания и лишения тоя, когото тя изобразяваше — момчето от Марбах, ученикът от военното училище, беглецът момък, великият безсмъртен, поет на Германия, който възпя освободителя на Швейцаоия и вдъхновената Орлеанска дева.

Беше хубав слънчев ден. По кулите и къщите на кралската столица Щутгарт се развяваха знамена. Черковните камбани биеха силно и възвестяваха празник и радост. Само една камбана мълчеше, но затова пък тя пламтеше в ясната светлина на слънцето и излъчваше сияние от лицето и гърдите на статуята на славата. В тоя ден се навършиха точно сто години от деня, в който старата марбахска камбана вля със звуците си радост и утеха в сърцето на страдащата жена, когато в бедната къщица се яви на бял свят незнайното момче-същото, което по-късно стана богат човек и чиито богатства благославя днес целият свят-певецът на благородното женско сърце, певецът на всичко прекрасно и възвишено — Йохан Кристоф Фридрих Шилер.