Джовани Бокачо - Декамерон

Но пред голямата наслада, която изпитвали тя и Перикон, се изпречила друга, по-жестока любов, сякаш съдбата не била доволна, че от годеница на владетеля на Гарбо превърнала момичето в любовница на някакъв си рицар.

Перикон имал брат на двадесет и пет години, красив и свеж като роза момък, на име Марато. Той видял Алатиел, харесал я много и тъй като по държането й му се сторило, че и тя го харесва, решил, че ако има нещо, което му пречи да получи каквото иска от нея, това е само строгият надзор на Перикон; така у него се породила коварна мисъл, а мисълта била последвана незабавно от престъпно деяние. Тъкмо по това време в пристанището хвърлил котва някакъв натоварен със стока кораб, който трябвало да отпътува за Киаренца в Романия 46 46 Романия — източният край на Пелопонес. ; стопани на кораба били двамина млади генуезци, които били вдигнали платна и чакали само попътен вятър, за да потеглят. Марато се договорил с тях на следната нощ да го вземат на кораба заедно с жената. Като уредил тая работа, щом почнало да се свечерява, той премислил добре какво да прави и се запътил тайно към дома на нищо неподозиращия Перикон, заедно с неколцина свои най-верни приятели, които посветил в намеренията си; както се били уговорили, той се скрил в дома на брат си.

Късно през нощта Марато отворил на приятелите си и те се отправили към стаята, където Перикон спял заедно с момичето; отворили вратата, убили заспалия Перикон, грабнали дамата, която в това време се събудила и се разплакала, и я заплашили, че ако вдига шум, ще я убият. Като задигнали голяма част и от скъпоценностите на Перикон, те се измъкнали, без никой да ги забележи, и тръгнали бързо към брега, където Марато и дамата му се качили незабавно на кораба, а приятелите му се върнали по домовете си. Моряците използували силния попътен вятър и потеглили веднага. Дамата оплаквала продължително и горчиво както предишното си нещастие, така и последвалата втора беда, но Марато (с помощта на свети Расти-в-ръка, с когото Бог ни е удостоил) започнал така да я утешава, че тя свикнала с него и забравила Перикон. И вече си мислела, че всичко се е наредило благополучно, но съдбата, сякаш недоволна от стореното досега, й готвела ново огорчение.

Както вече споменахме на няколко пъти, Алатиел била голяма хубавица, а освен това имала и изящни обноски и младите стопани на кораба така се увлекли по нея, че като забравили всичко останало, мислели само как да й услужват и да й се харесат, пазейки се непрекъснато да не би Марато да се досети за причината на тяхното поведение. Като разбрали, че и двамата са влюбени, посъветвали се тайно и взели решение да направят тази любов обща, сякаш на любовта може да се гледа като на стока или печалба. Но като видели, че Марато я пази най-зорко и това ще попречи на техните намерения, сговорили се помежду си и веднъж, когато корабът се носел стремително по вълните с опънати от вятъра платна, те се доближили зад гърба на Марато, който стоял на кърмата и гледал морето, без да подозира нищо, сграбчили го и го хвърлили. Корабът изминал повече от миля, преди някой да успее да забележи, че Марато е паднал във водата. Щом дамата чула за случилото се и разбрала, че няма как Марато да бъде прибран на кораба, отново горко се завайкала. Двамата влюбени веднага дошли при нея и почнали да я утешават с нежни слова и щедри обещания, въпреки че тя трудно можела да ги разбере и оплаквала не толкова загубата на своя жених, колкото злочестата си орис. След като я увещавали дълго (това те правили не веднъж и не дваж) и като им се сторило, че тя почти се е утешила, почнали да се стоварят кой пръв да легне с нея. Но тъй като всеки искал да бъде пръв и не могли да се споразумеят, започнали да си разменят груби думи и стигнали до люта кавга, която възбудила гнева им: извадили ножове, нахвърлили се яростно един срещу друг и започнали да си нанасят удар след удар, без другите, дето били на кораба, да могат да ги разтърват; единият тозчас паднал мъртъв, а другият останал жив с многобройни рани по тялото си.

Дамата се огорчила дълбоко от станалото, защото оставала отново сама, без да може да разчита на помощ и съвет от някого, пък и се страхувала твърде много да не би приятелите и роднините на двамата генуезци да й отмъстят. Но молбите на ранения и скорошното пристигане в Киаренца я избавили от смъртна опасност. Тя слязла на брега с ранения и двамата отседнали в една странноприемница, а мълвата за необикновената й красота се разнесла бързо из града и стигнала до ушите на принца на Морея 47 47 Морея — име, дадено през Средните векове от венецианците на Пелопонес. , който по това време се намирал в Киаренца и пожелал да я види.