Джовани Бокачо - Декамерон

Двамата прекарали известно време със Софрония, след което се прибрали у дома си. Щом се усамотил в стаята си, Тит започнал да мечтае за девойката, която харесал толкова много, и колкото повече мислел за нея, толкова по-пламенна ставала неговата любов; като забелязал тая работа, Тит въздъхнал дълбоко и почнал сам да се кори: „Ех, Тите, колко си жалък! Къде и на какво си намислил да отдадеш душата си, твоята любов и твоята надежда? Нима не можеш да проумееш, че заради тясната дружба между теб и Гисип, с когото тази девойка е свързана, ти трябва да я почиташ като твоя родна сестра? Защо се влюби? Защо се поддаде на тая измамна любов, на тая съблазнителна надежда? Отвори си очите и се осъзнай, клетнико! Дай път на разума, обуздай сластолюбивото си желание, задръж нечистите си помисли и устреми духа си другаде; пребори се още сега, в началото, с твоето сладострастие и се овладей, докато е още време. Ти не бива да желаеш това, защото не е честно; ти не си уверен, че ще успееш, но дори и да беше уверен, че ще постигнеш това, към което се стремиш, пак не би трябвало да постъпваш по тоя начин, като имаш предвид какво значи една истинска дружба и какво дължиш на тия хора. Е, Тите, какво ще правиш? Ако искаш да постъпиш по съвест, ти трябва да се откажеш от тази непочтена любов.“

Но след това, щом си спомнел за Софрония, той започвал да мисли точно обратното и проклинайки предишните си размишления, си казвал: „Законите на любовта са много по-могъщи от всички останали, защото те разрушават не само законите на дружбата, ами и Божиите. Колко пъти се е случвало баща да залюби дъщеря си, брат — сестра си, мащеха заварения си син? Та това е много по-чудовищно, отколкото да залюбиш съпругата на приятеля си — нещо, което е ставало хиляди пъти. Освен това аз съм млад, а младостта е изцяло подчинена на законите на любовта; следователно онова, дето се нрави на Амур, трябва и на мен да се харесва. Честните постъпки прилягат повече на зрелите люде, а аз не мога да искам друго освен това, което желае Амур. Красотата на Софрония е достойна за любовта на всекиго и щом аз, който съм млад, я обичам, има ли някой право да ме укорява за това? Аз не я обичам за това, че принадлежи на Гисип, аз я обичам и бих я обикнал на когото и да принадлежеше; но че тя е била отредена не на друг, а на моя приятел Гисип, тук вече съдбата е виновна. И щом Софрония трябва да бъде обичана — тя наистина го заслужава заради своята красота, — Гисип трябва да остане още по-доволен, като научи, че в нея съм се влюбил аз, а не някой друг.“

След тия разсъждения той отново се връщал към предишните си размисли, сам се осмивал, после отново променял становището си от едно към друго. Тит прекарал така не само тоя ден и тая нощ, ами и много други, докато не изгубил и сън, и охота за ядене и отслабнал дотолкова, че се тръшнал на легло. Гисип, който няколко дни наред го гледал колко е умислен, като видял, че легнал и болен, много се огорчил, седял непрекъснато край него и правел каквото можел, за да го ободри, питайки го често и настойчиво защо е толкова загрижен и защо се е разболял. Тит на няколко пъти се опитал да му разправя разни измислици, но Гисип веднага разбрал, че не е вярно, затова накрая Тит бил принуден да му признае истината; разплакал се и като въздъхнал, започнал така: „Гисип, ако боговете рекат, ще ми бъде много по-приятно да умра, отколкото да продължавам да живея, защото съдбата ме накара да изпадна в състояние, при което се налага да проявя доблест, а за най-голям мой срам трябва да призная, че доблестта ми се пречупи; разбира се, аз очаквам да бъда сполетян в най-скоро време от наказанието, що заслужавам заради това, сиреч смъртта, която ще приема с много по-голямо удоволствие, отколкото спомена за собствената си подлост; и понеже не мога, а и не трябва да крия нищо от теб, аз ще ти призная моята подлост не без да потъна от срам.“

И като започнал от самото начало, той му разкрил причините за своята загриженост и за душевната си борба, казал му кои негови мисли взели окончателно връх и как просто умирал от любов към Софрония; Тит заявил, че понеже разбирал много добре, че това е недостойна постъпка, бил решил да се разкае и да умре и бил уверен, че смъртта няма да закъснее.

След като го изслушал и го видял да плаче, Гисип се позамислил, понеже и той, макар и в много по-малка степен, бил също увлечен от красотата на девойката, но след това отсъдил бързо, че животът на неговия приятел трябва да му бъде много помил, отколкото самата Софрония; сълзите на Тит го трогнали, разплакал се и той и отвърнал през сълзи: „Тите, ако ти нямаше нужда от такава утеха, от каквато се нуждаеш сега, аз щях да ти се оплача от самия теб като от човек, който е нарушил нашата дружба, защото е криел толкова време от мен съдбоносната си страст. Вярно е, че това ти се е струвало нечестно, но все пак човек не би трябвало да крие от приятеля си и своите нечестни дела, така както споделя с него честните, защото всеки приятел ще се радва на приятеля си заради честните му постъпки, а що се отнася до нечестните му помисли — той ще се постарае да ги отхвърли от душата му. Но засега ще спра дотук и ще се насоча към онова, което според мен е най-належащо. Аз не се учудвам ни най-малко, че обичаш толкова пламенно Софрония, която е сгодена за мен; щях да се учудя много повече, ако не се беше случило така, защото познавам нейната красота и благородството на твоя дух, комуто е присъщо да се увлича толкова по-страстно и пламенно, колкото е по-голяма прелестта на това, което той харесва. И колкото имаш право да обичаш Софрония, толкова не си прав (въпреки че не го показваш) да се оплакваш от съдбата, загдето е отредила девойката на мен, понеже мислиш, че ако тя принадлежеше другиму, а не на мен, твоята любов би била честна. Но като размислиш разумно, както обикновено правиш, кажи ми, можеше ли да бъдеш по-благодарен на съдбата, ако тя беше отредила Софрония другиму, а не на мене? Който и друг да я притежаваше, щеше да я обича повече за себе си, отколкото за тебе — колкото и честна да е твоята любов; а ако наистина ме смяташ за твой приятел, какъвто и съм, от мен такова нещо не можеш да очакваш; причина за това е обстоятелството, че откакто сме станали приятели, аз не си спомням да съм притежавал нещо, което да не бъде колкото мое, толкова и твое. Ако работата със Софрония беше отишла толкова далеч, че да няма как да се оправи по друг начин, аз и в тоя случай щях да постъпя, както съм постъпвал във всички останали; но тъй като работата още не е стигнала до подобно положение, аз мога да направя девойката да стане само твоя и ще го сторя; иначе не разбирам защо ти би трябвало да продължаваш да държиш на моето приятелство, ако аз не бих могъл да постъпя така, че твоето желание да стане и мое, стига, разбира се, това да е възможно и да бъде извършено по честен начин. Вярно е, Софрония е моя годеница, аз много я обичах и очаквах сватбата с най-голяма радост; но понеже ти, който си много по-чувствителен от мен, се стремиш с много по-голяма страст към това съкровище, каквото представлява тя, бъди уверен, че тя ще пристъпи прага на моята стая като твоя, а не като моя жена. Поради това отхвърли грижите, прогони мъката си, възвърни загубеното си здраве, бодрост и веселие и отсега нататък очаквай в най-добро разположение на духа наградата за твоята любов, която я заслужава много повече, отколкото моята.“