Джовани Бокачо - Декамерон

Когато понякога го запитвали кои са тия девет качества, той ги подреждал според римата и отговарял така: „Той е мързелив, лъжец и злословник, мръсен, непослушен и небрежен, нехаен, безнравствен и разсеян; освен това има и други някои грехове, които е по-добре да премълчим. А най-смешното е, че където и да отиде, все иска да се жени и да вземе къща под наем; и понеже има черна, дълга и мазна брада, той се смята за толкова красив и привлекателен, та е уверен, че която и жена да го види, не може да не се влюби в него; на такъв като него ако му дадеш свобода, ще хукне подир всяка и няма да спре, ако ще и гащите му да паднат. Вярно е, той много ми помага: рече ли някой да си поприказва с мене на четири очи, Гучо не пропуска да даде ухо, а случи ли се да ме запитат за нещо, той, опасявайки се, че не ще мога да отговоря, ме изпреварва и тозчас отвръща с «да» или «не», според това както той отсъди, че ще бъде най-добре.“

И така, брат Чипола оставил Гучо в странноприемницата, заръчвайки му да си отваря очите да не би някой да пипа вещите му, и най-вече дисагите, защото в тях били реликвите. Но Гучо Имбрата, който обичал да кисне в кухнята повече, отколкото славей да стои на зелена клонка, особено ако усетел, че в кухнята шета и слугиня, разбрал, че в кухнята на странноприемницата работела някаква слугиня; тя била дебела и тлъста, ниска и грозна, с две гърди, напомнящи кошници за тор, а лицето й било като на някой от рода Барончи; отгоре на всичко била цялата опушена от дим и сажди и плувала в пот и мазнини; въпреки това, като излязъл от стаята на брат Чипола, без да я заключи, и оставил вещите на произвола на съдбата, Гучо се спуснал в кухнята като лешояд на мърша; и макар че било през август, приседнал край огъня и заговорил слугинята, която се наричала Нута; той почнал да я убеждава, че бил благородник по пълномощия, че малко не му достигало, за да има много флорини, без да брои тия, дето имал да дава, но те комай били повече, а не по-малко; пък какво можел да прави и какво знаел — не ти е работа; после, без да се съобразява със собственото си расо, което било толкова омазнено, че в Алтопашо от него можели да изкарат цял казан чорба 70 70 „…че в Алтопашо от него можели да изкарат цял казан чорба…“ — става дума за казана на манастира в Алтопашо, в провинция Лука, където монасите два пъти седмично варели чорба и я раздавали на бедните. , с окъсаната си и покрита с кръпки дреха, която лъщяла от мръсотия около врата и под мишниците и била покрита с толкова различни и разноцветни петна, че изглеждала по-пъстра и от най-шарените татарски и индийски тъкани, без да погледне пробитите си обувки и скъсаните си чорапи, Гучо й казал, сякаш бил не друг, а сир Кастильонски, че щял да я облече в нови дрехи, че искал да й помогне да стъпи на краката си, като я избави от печалната участ да работи за другите, и без да й обещава богатства, да запали у нея надеждата за по-добро бъдеще; той й наговорил още какви ли не други работи, но въпреки че се изразявал най-любезно, всичко отишло на вятъра и както повечето негови начинания не му донесло никаква полза.

И така, двамата младежи видели, че Гучо Порко е зает с Нута и много се зарадвали, тъй като работата им била, кажи-речи, наполовина свършена; промъкнали се, без някой да им попречи, в стаята на брат Чипола, която била отворена, и почнали да ровят из дисагите, където монахът държал перото; в един голям вързоп от копринен плат те намерили малка кутия, отворили я, видели едно перо от опашка на папагал и предположили, че именно то е перото, което брат Чипола обещал да покаже на хората от Черталдо. А за него наистина нямало да бъде никак трудно да ги накара да му повярват, защото по онова време ориенталският разкош още не бил проникнал в Тоскана до такава степен, в каквато се разпространил по-късно, допринасяйки за разложението на цяла Италия; тогава тия неща били все още малко познати, а в оня край хората не знаели почти нищо за тях; нещо повече, по причина на наследеното от предците невежество хората не само не били виждали папагали, ами не били чували дори и името им да се споменава.

Младежите се зарадвали, че намерили перото и го прибрали; за да не остане празна кутията, взели, че я напълнили с дървени въглища, които били струпани в един ъгъл на стаята, после затворили кутията, подредили всичко, както си било, измъкнали се весели и доволни с перото, без някой да ги забележи, и зачакали да видят какво ще каже брат Чипола, като види, че в кутията вместо перо има въглища.