Николай Боев - Албум за растения и животни

През деня прилепите почиват скрити в пещери, хралупи или по таваните на изоставени сгради. След залез слънце те излизат на лов. Хранят се с разни летящи насекоми — мухи, комари, бръмбари и нощни пеперуди. Преследват ги във въздуха, настигат ги с разтворени зинали уста и ги улавят.

Очите на прилепа са малки, но затова пък слухът му е превъзходен. При летенето си прилепът издава последователно чести звуци (много от тях не могат да се чуят от нашия слух). Когато тези звукови вълни достигнат до преграда, те се отразяват от нея и се връщат обратно. Прилепът ги възприема. Така узнава, че пред него има препятствие и го заобикаля. Този „жив радар“ помага на прилепите да откриват летящи насекоми и да ги улавят.

Както всички бозайници, така и женският прилеп ражда 1, рядко 2 малки прилепчета. Те са здраво закрепени за гърдите на майка си и лакомо бозаят мляко от гърдите й. Докато са малки, тя лети с тях във въздуха.

Почиващият прилеп е обвесен с главата надолу, като се за-качва с ноктите на задните си крака за грапавини и издатини на стените. Зимно време се обвива с летателната ципа на крилото си като с шал и спи зимен сън. Тогава прилепът става съвсем неподвижен, изпада във вцепенение. Телесната му температура силно спада, дишането и сърцебиенето му намаляват. Напролет прилепът се събужда и отново тръгва да лови насекоми.

Прилепите са полезни бозайници, понеже се хранят с много вредни насекоми. Привечер те излитат от своите убежища, за да сменят дневните насекомоядни птици, които пък тогава се прибират да нощуват. Затова прилепите не трябва да се безпокоят, а да се пазят.

От векове конят е бил верен другар на човека и в мирни труд, и по време на война. Днес, когато много дейности в селското стопанство, транспорта и военната техника вече са механизирани, значението на коня е намаляло.

Домашният кон е бил познат и използуван в континентите от Стария свят (Европа, Азия и Африка). Преди откриването на Америка местните индиански племена не са познавали коня. Той бил пренесен там от европейските заселници.

Азиатският див кон (кон на Пржевалски, наречен така на името на големия руски пътешественик, който го е открил за пръв път) има глиненожълтеникав косъм и до днес се е запазил Монголия, Китай и главно в пустинята Гоби. През деня той се крие в пустинята, а нощем излиза да пасе в съседните места. В разни големи зоопаркове в света живеят и се размножават около 200 азиатски диви коне, а на свобода са останали само няколко десетки броя от него. Другият вид див кон е тарпанът със сива окраска, който е изчезнал към 1880 г.

Конят е бил опитомен преди 4–5 хиляди години, през бронзовия период. Човекът е създал разни породи коне — за впрягане, за езда, за пренасяне на товари, а в някои страни — за месо и мляко. Млякото на кобилата е гъсто и много полезно. От него се приготовлява млечната напитка кумис.

Конят живее 25 до 50 години. Той е много умно животно. Силно се привързва към стопанина си, ако той се отнася добре с него.

Най-дребните коне от породата пони се отглеждат в Шотландия. Те са по-ниски и от магаретата — едва 80 см и тежат само 200–250 кг. Истински великани спрямо тях изглеждат разните породисти белгийски транспортни коне. Те са високи към 1,80 м и тежат към 1200 кг. Най-бързоногите коне са арабският, английският и орловският рисак. Най-разпространените наши породи със смесени белези са плевенският и източнобългарският кон. Те са много издръжливи и невзискателни.

Прабългарите са били много добри ездачи. Тяхната конница е всявала смут в редиците на врага, защото се е появявала внезапно и се е оттегляла мигновено. Не случайно и знамето н прабългарите е било конска опашка.

Чували ли сте тези стихчета на В. Стоянов? В тях има много истина. Като първи братовчед на коня, магарето е също така умно животно. Дългите му уши не са недостатък, а дар от природата. На дивите магарета слухът е превъзходно развит и с него те отдалеч долавят приближаването на неприятеля.

Много отдавна у нас са живели диви магарета, които отдавна са изчезнали. Днес в Етиопия и съседните й страни от Североизточна Африка се срещат сомалийското и нубийското диво магаре. А в пустинните и степните райони на Азия се е запазил куланът, който е близък с магарето. Опитомяването на магарето е станало отдавна — преди повече от 11 5000 години.