Вера Борисова - Обречени

Изведнъж, без сама да разбера, се обадих с разтреперан глас:

— Няма ли поне да се сбогуваме?

Той се обърна рязко към мен и ми се стори, че долових сълзи в топлия му поглед. Сякаш вида на доказателство, че и той страда, ме насърчи и добавих:

— Ще ми липсваш, Ахил. Нямаш представа колко много не искам да се разделяме…

Настъпи тишина, която вероятно беше наситена с много повече напрежение, от това във водородната бомба.

— Изключи двигателите! — изведнъж се обади той, без да ме поглежда, свел поглед надолу.

Аз не реагирах по никакъв начин, защото бях като ударена от гръм. Как можеше в подобен момент да иска от мен толкова абсурдно нещо? С изключени или включени двигатели все щяхме да умрем. Какво значение имаше това сега? Но той повтори настоятелно:

— Изключи двигателите веднага!

Аз машинално се подчиних, макар и идея да си нямах защо иска това от мен. Обърнах се и тръгнах към командната зала, мислейки си, че той ще натисне детонатора, докато ме няма. Но в същия момент усетих силен удар отзад в областта на врата и гърба и просто се свлякох в безсъзнание.

Какво мога да кажа повече? Боли ме да говоря за това. Чувствам се като предателка, като страхливка, за която някой се беше погрижил, макар тя да не заслужава. Събудих се в капсулата — нещо като спасителна лодка, с която всяка совалка разполага. Гледах нещо необичайно — вместо да се смалява, черната дупка пред мен се разширяваше. Това означаваше, че излизам от другата й страна. Огледах се около себе си в капсулата и с ужас установих, че Ахил го нямаше.

Нямаше го!

Сякаш за да ме съсипят допълнително, около капсулата се рееха откъснати останки от совалката, която най-вероятно беше взривена. Но на черната дупка й нямаше нищо. Или поне от тази страна. А Ахил го нямаше. Беше натиснал детонатора все пак. Защо, глупчо такъв, защо поиска да спасиш мен, но не намери сили да спасиш себе си? Защо? Хората щяха да загинат и без черната дупка. Най-вероятно щяха да си получат заслуженото точно от своята дейност, от жаждата им за все повече нови, неизползвани неща. Те сами щяха да се унищожат. Защо трябваше да се мъчиш да сториш невъзможното и да умреш в името на една изгубена кауза?

Ето, това е цялата история. Сега стоя тук, при вас, гледам красотата на това място и проклинам съдбата, че не направи така с Ахил да живеем тук. Вие сте добри, мили сте с мен, около вас цари хармония и красота, а за да стигна до вас трябваше да мина през пътуването, което ми отне смисъла. Отне ми Ахил. Ще мога ли пак да бъде щастлива, макар и във вашия съвършен свят, когато се чувствам толкова виновна и недостойна? Трябваше аз да умра на совалката, защото съм недостойна да живея тук. Човечеството може би ще оцелее, щом аз минах през черната дупка и в момента съм тук и говоря с вас. Жива съм, а трябваше да съм с него на совалката. Трябваше…

© Вера Борисова

Свалено от „Моята библиотека“ (http://chitanka.info/text/1688)

Последна редакция: 2006-08-10 20:36:47