Марин Ботунски: Сълза за Цонка

В папките с писма едно листче се вейна в тъжна привечер, писано на половинка кариран лист:

Мой скъпи Марине!

Прибирам се при родителите си.

За 10 дни ми пусни, моля те, отпуска от годишната полагаема.

Няма да се върна, по-точно не мога!

Не защото съм слаба!

Родих се на юг.

И там ще умра.

Оставам твоя приятелка:

Тогава се върна. Но после…

Като започна подготовката за издаването на тази книга поисках от Стефка Тотева, поетесата с която Цонка другаруваше във Враца, да изпрати каквото има при нея. Получих три стихотворения: „Дом“, „Аз ще се полутам…“, „Златна рибка“. И няколко реда към тях:

Ето, това са моите три песъчинки, останали от Цонка, от задъхания й шепот, от синеоката усмивка, от отметнатия рус перчем на непослушната й коса… Виждам я, пред очите ми е, чувам я, обичам я. Сестра ми Цонка, такава я чувствах тогава, такава си остана и сега.

Тя беше искрена и чиста. Беше ясна. Не бягаше от трудните въпроси. Обичаше да навлиза в мрачните дебри и излизаше винаги по най-вярната пътека. Болееше за всеки човек. И много… Най-малко болееше за себе си.

Цонка Илиева, „момичето, което никога със кукли не игра“, имаше огнена българска кръв. Привличаха я сините очи на Апостола. В единственото си стихотворение, отпечатано в алманах „Околчица“, тя караше „небето — камбана“ да удари:

Сто пъти, Цонке, камбаните на нашата съвест и човешка скръб удрят за теб.

© 2007 Марин Ботунски

Форматиране като SFB: GeOrg, септември 2008

Издание:

Цонка Илиева. Жива съм. Стихотворения

Контакт 92, Враца, 2007

ISBN 978-954-9325-37-9

Редактор: Марин Ботунски

Свалено от „Моята библиотека“ (http://chitanka.info/text/9325)

Последна редакция: 2008-10-15 20:10:00