Цонка Илиева - Шевица

Бод след бод…
Млада съм —
в бяло и алено,
в синьо запалено
редя чеиза.

Бод след бод…
Слънце пръстите пият.
Първата обич
със слънце се шие.

Бод след бод…
Пръстене,
прокоба ли вия?
Шевицо моя,
ще ме изпиеш!

Първи син (Сине!)
в утробата зрее.
Първи бод — златно,
непозлатено.
За първа дума —
неосланено синьо.
За първа стъпка —
зелено,
лудо зелено,
необгорено.

Дали в градина
трендафил да бодна,
тънка топола,
китка босилек
с гайтан от свила
в обич да свия,
мое малко момиче?
В моя прозорец
слънцето бегло
поглед ще хвърли
преди да се скрие.
Аз те обричам на него.

Първи бод — свила —
вятър в косите,
черно-изгорно…

Всеки лист син ти е.
„Ой, горо, горо!…“
Знаме ли люшкаш,
свидно не ти ли е?
Порта ли вика
сова-прокоба?
Чуки-гробари
копаят гроба.

„Ой, горо, горо!…“
Да опустееш!
С мене — свещица —
над него да тлееш!

Първи бод черно,
пусто кафяво,
нижа живота си
със цвят на плява…

Дявол в очите —
тръпно-зелено —
тръпка да бъдат
твоите момини,
дъще, години!

Изстрели свирят.
Нощи завират.
Изстрели свирят.
Тебе ли дирят?

Изстрели свирят.
Сине, не спират!
Изстрели свирят.
До крак ги дирят.

Бод след бод кърваво,
в сняг — Следоносно…
Падат… Остават…
в миг високосен!

Сине мой! Сине мой!
„Ой, сине, сине!…“
Черно е слънцето
и недогалено…

Нижат се дните
със цвят на плява.
Бод след бод черно,
мъртво кафяво…

Ой, горо, горо!
Да опустеем!
С тебе, звездици,
над тях ще тлеем!

В черното — бяло! —
искра ли вия!
Шевицо моя,
ще те дошия!

Бод след бод бяло,
в бялото — алено,
шия живота му,
в нощи опалени.

Бод след бод кърваво —
безсмъртоносно…
Падат… Но вдигат
миг високосен.

Бод след бод синьо —
пламват стрехите.
Небе се сипе…
Сине! Превзехте го!

Смее се внукът,
клас натежава.
Мигом във синьото
златно изгрява.

Слагат ти китки,
сякаш че виждам
мойте разцъфнали
сватбени плитки.

Те те родиха,
сине-първица.
Те ти ушиха
тази шевица.