Плъзва в устата ми топлата кръв с боровинки
и по горите с червените капки се плиска.
Шепнат си облачни бели и сини снежинки —
изход летален завийте го има ли близки…
Той беше човек, който от сърце желаеше демократични промени у нас. Сам беше получавал удари и горчилки, въртял се бе в оня кръг, от който трудно се намираше изход. Но не прие онова, което политическия елит наложи в първите години след промяната:
За какво ми е, когато близо на площада
между бреговете на разплискани ежби
от монтираната снощи винкелна естрада
демонтират бързо вчерашните ни съдби.
Кашлят, плюят, хълцат, ахкат сини и червени
шумно тръгнали на двата митинга от шест
и в редиците им
трескави олигофрени
търсят своя призрачен безпаметен адрес.
(„Малка поема за Мона Лиза…“)
И какво мога да кажа сега, когато го няма сред живите?
Траян Първанов беше най-чувствителната, болезнена и ранима душа в последните петнадесетина български години.
Обичан, овикван, жален, оплюван — той вървеше слънчевокос и небесноок по нашата земя, изпълнен с нежност към човек и природа; тънка струна, звънтяща и при най-неясните и недоловими от всеки ветрове. Той не тръгна с нито един от тези ветрове, само остави те да погалят, да отронят звук или да скъсат струните му…
На погребението му от Съюза на българските писатели не дойде никой. По свой път пристигна поетът Янко Димов. Когато отбелязвахме година от смъртта му и поставихме надгробния паметник — също.
Но ако вие, които обичате поезията, се вгледате във вечерното небе над Криводол, над Враца, Мездра и София, в българското вечерно небе, непременно ще забележите, че не сте сами в мрачината:
а върви подир вас и поетът
с китка бели и сини звезди.
Марин Ботунски
май 1995
© 2007 Марин Ботунски
Форматиране: gpuh, 2008
Издание:
Траян Първанов. Русата волница — душата ми. Избрани стихотворения
ИК „Контакт, 92“, Враца, 2007 г.
Съставителство и редакция: Марин Ботунски
Свалено от „Моята библиотека“ [http://chitanka.info/text/9586]
Последна редакция: 2008-12-05 13:30:00