Богдан Богданов - Гюстав Флобер — човекът и писателят

В тези дебати става дума за нещо отвъд услаждането на слуха. Флобер изпадал в бяс, когато споменавали за Стендал и сам на свой ред смятал, че Балзак не пише особено добре. Защото смятал, че творбата се ражда с трудно откритата уникална езикова форма, с един стил, който се налага от самата нея. В това, отношение реалистите Стендал и Балзак не му приличат. Стендал обича истината, но няма пред вид истината на творбата, а някаква обективна истина, на която творбата служи. И за Балзак творбата е средство, тя не може да има своя истина. Стилистиката й зависи от една традиционна представа за добро оформяне. Това на свой ред се оказва свързано с възгледа, че литературата способства за оправянето на света. Затова и основните герои на Балзак и Стендал са изключителни личности, които се врязват в обикновеното и делничното. За Флобер изключително може да бъде само мнението, героят е средно положение, типичен в този смисъл, че се среща реално често. Оттук следва фактът, че конфликтът в реалистическите романи на Флобер не е между представители на социални среди, между герой и общество, а вътрешен конфликт между представата за действителност и самата действителност. На пръв поглед това е прословутата романтическа колизия. Пазейки се да бъде на страната на герой или действителност, Флобер превръща тази колизия в средство за стереоскопично виждане на човешкото същество. Дегероизирането помага на писателя да възприеме човека като сложен психологически комплекс. Вярно е, че в усилието да свърже това усложнено същество с една сложна външна действителност той не успява и губи както човека, така и действителността. Това доказва колко фина е материята на реализма, колко изложена е на опасността да се провали в своята противоположност. Колкото до самия факт, не се колебаем — Флобер е реалист.

Флобер естетикът е нещо друго. Не бива да го използваме с пълно доверие, когато тълкуваме реалиста и художествения автор. Вярата, че поезията е толкова точна, колкото геометрията, че романистът трябва да се вдъхновява от метода на естествените науки, че голямото изкуство е научно и безлично, тези идеи са имали добро последствие за писателското трудене на Флобер. Последствието им за теорията на натурализма е друго, както и за съвременната писателска практика. Флобер служи за модел на големите романисти на 20-и век, които също като него проучват щателно, преди да се заемат с творбите си. Всички тези възгледи водят до промяна в статуса на писателя. С фигурата на Флобер писателството се превръща от дар свише и обществена мисия в труд. Парадоксално е, че тъкмо Флобер, който ненавижда своето икономически настроено време, допринася за това ценността на писателското дело да се измерва с количеството труд, изразходвано за създаването му.

Във възгледите на Флобер омразата, която разделя артиста от буржоата, върви ръка за ръка с нуждата творецът да се откъсне от света. Ненавистта към буржоазията била начало на добродетелта, художникът бил гладиатор, който развличал публиката със своята агония. От друга страна, Флобер заявява химнически: „Да оставим империята да върви по своя път, да затворим вратата, да се изкачим по-нагоре в кулата от слонова кост, колкото се може по-близо до небето.“ Затварянето е необходимо, защото писателският труд е подвиг на мъчно постигано съвършенство. Щом светът съществува, за да бъде описван, писателят трябва да бъде вън от него. Едва с отделянето от света става възможно истинското му преживяване. Това е по-късната позиция на Пруст, но тя се подготвя във възгледите и поведението на Флобер, който бяга от света, но настоява, че външната действителност трябва да влезе в нас, да ни накара да крещим, за да я опишем добре.

Измежду всички негови възгледи тези за отношението на писателя към стила се оказват най-дейни в сетнешната история както на реализма, така и на модерната нереалистическа проза. Разбира се, влияние в тази насока оказват и художествените творби на Флобер. Изказвайки се по тези въпроси, той е значително по-догматичен, отколкото в практиката на творческото си дело. Естетикът фанатично вярва в единственото възможно добро оформяне на художествения текст, ратува за абсолютно покриване на форма и идея. Формата е модус на съществуването на идеята. Да се твърди, че там, където няма форма, няма и идея, означава да се полага грижа за битието на идеята. Голямата реалистическа литература след Флобер дължи на него тази важна естетическа позиция, че правдата не е само неутрален факт, но като художествена действителност, и трудно постижима техника („Какъв механизъм се съдържа в простотата и колко много уловки са необходими, за да бъде човек правдив.“).