Богдан Богданов - Гюстав Флобер — човекът и писателят

Прозаическата поетика на Флобер се отказва от разбирането за събитие, наследено от романтизма и все още застъпвано у Стендал и Балзак. Героите на Стендал пряко или косвено са свързани с големи събития на деня и със силни чувства. Героите на Балзак дори в най-частна ситуация изпитват обществени страсти, през тях минават тръпките на общественото битие. За героите на Флобер понятието „герой“ вече не може да се употреби в етимологически смисъл. Те изпитват чувства, които са по-скоро набор от усещания, особени възприятия, илюзия на съзнанието. Флобер се свени да представя любовта като героическо преживяване. Едва маркирал някакво чувство, той бърза да го сведе до конкретно възприятие, да го разтвори в на̀гледа на външна картина, която по-скоро му контрастира, или да го изстуди в принизяващо сравнение („като човек, който се е отпуснал в парна баня, нейната гордост морно се оставяше цяла на топлотата на този език“.) Във „Възпитание на чувствата“ Фредерик изпитва две чувства — едно към госпожа Арну, друго към Розанет. Те не си приличат, нито са поставени в йерархия. Второто, по-обикновеното чувство на Фредрик, поражда великолепно, богато усещане за природа. Природната картина говори косвено за самото чувство, и то по-добре, защото е наглед и защото възприятията са по-постижими за писателя. Колкото до чувството, нему като че ли се отказва правото да бъде реалност.

Човекът в реалистическите творби на Флобер е белязан с характер — Фредерик във „Възпитание на чувствата“ изглежда сдържан, Делорие агресивен. Но не на този абстрактен характер разчита Флобер, когато рисува човек. Наблюдавайки Фредерик, писателят го прави неопределен, стереоскопичен, във всеки момент зависим от някакво настроение, което на свой ред е зависимо от външни обстоятелства. Мнения, съждения, вкусове — всичко се мени като пейзаж, обливан от нова светлина. Персонажът е филтриран през менящите се настроения и възгледи. Какъв е господин Арну? Мошеник, веселяк, естествен човек, подвижен, винаги прилепващ към обстоятелствата. Понеже избягва оценки, Флобер успява да представи един окръглен човек, винаги нещо повече и отвъд конкретния поглед, който го определя в даден момент. Може би стереоскопичното рисуване на човешкото същество във „Възпитание на чувствата“ е най-високото достижение на реалистичното изкуство на Флобер. По-късно Марсел Пруст го усъвършенства и подготвя за нереалистическото му използуване в модернистичната проза на 20-и век. Но принос за това има още Флобер. Защото човекът не може да се възприема реалистично сам по себе си извън събитията, превръщащи го в конкретен човек. По този въпрос откриваме колебание и в най-отвореното към общественото съществуване на човека произведение на Флобер „Възпитание на чувствата“. Казано догматически, постигането на стабилен реалистически човек зависи от начина, по който се възприема събитийността на случванията в човешкия свят. Очевидно за автора на „Възпитанието“ революцията от 1848 г. и разходката в провинцията са еднакво благодарни обекти за описание, които не се преценяват събитийно, нито се мерят йерархически. Те са фон, който оцветява различно индивида.

В това отношение удивява с яснотата си новелата „Чисто сърце“. Политическата промяна от 1830 г. едва се усеща в малкото селище, където живее героинята на Флобер. Нов заместник-префект и нищо повече. Много по-съществено е случайното. Семейството на заместник-префекта пристига в града с папагал. Папагалът попада у госпожа Обен, става собственост на Фелисите, внася промяна в живота й. Той е събитието в случая. Гротескен образ на тоталната безсъбитийност. Тя владее човешкият свят и в „Мадам Бовари“. Ема и Фелесите са мъченици на безсъбитийния, но дали не на обезсъбитения и от самия автор човешки свят? И дали на един безсъбитиен свят, какъвто е той за героите, или на действително лишена от събития среда?

Ако изобщо може да се говори за развитие в творчеството на Флобер, то е по линията на изясняване на контурите на човешкия свят, на по-открития отговор какво представлява. Успоредно на тази линия се изменя рисунъкът на човешкото същество в реалистическите творби на писателя. В „Мадам Бовари“ и „Чисто сърце“ песимистичният възглед за безсмислието на обективния човешки свят е прикрит под плуралистично виждане на човешката вещна среда, която ту студено противостои на вътрешно подвижния човек, ту се превръща в поле от символи за неговите усещания и идеализации. На човека в тези две творби Флобер гледа сурово, изследва го. И все пак интересът е насочен към него. Макар и да не разбира своя свят, този човек не разбира един свят, който не заслужава разбиране. От човешкия вътрешен свят произтича единствено динамиката на произведението. Затова „Мадам Бовари“ и „Просто сърце“ завършват със смъртта на човешките същества, през чийто поглед гледа на света писателят.