Дмитрий Биленкин: Проблемът за подаръка

Честно казано, фирмата „Интерпланет“ с всичките си помещения, блестящи експерти и неограничени кредити, беше най-грандиозният в историята сапунен мехур.

Градът зад прозорците изглеждаше сив като неизмит пепелник и погледът на директора тъжно се плъзна по плоските покриви и забулените в мъгла фасади. Хоризонтът беше натежал от заводски дим, чийто полумрак всеки път напомняше за задачата, която така и не му се удаде да реши. От мрачните мисли го откъсна предупредителният звън на „интеркома“. Бавно, без желание директорът вдигна телефонната слушалка.

— Да, разбира се! — Той погледна часовника. — Още седем минути. Не, експерти не са необходими, това е частна среща. Само да бъдат готови. Това е всичко.

Поставяйки телефонната слушалка, директорът огледа почти символичната празнота на масата. Тъмничко… дали да не запали лампата? Не, не си струва: огромният кабинет веднага ще придобие официален вид, така е по-добре. След като малко се поколеба, той включи само една настолна лампа и нагласи светлината така, че чудноватото кресло отсреща се оказа в сянка. Стана мъничко по-уютно.

Внезапно го обзе злоба. За кого се старае? За същество със съвършено други понятия за всичко земно, в това число и за уюта?

Голата повърхност на масата дразнеше погледа му и той хвърли върху нея пакет цигари, запалка, илюстровано списание, измъкна пепелник и с наслада запуши.

Детска постъпка — и какво от това. Та, честно казано, той просто се бои не точно от самия представител на могъщата цивилизация на Антарес, от неговата странна логика и морал, а повече от себе си; да не направи неподходящо движение, да не каже неуместна дума, тъй като, дявол да го вземе, просто не знаеше каква постъпка би могла да настрои гостите срещу земните хора.

Най-вероятно никаква. Изобщо, те се отнесоха към хората от Земята възможно най-благожелателно, но от това не ти става по-леко, а може би дори по-тежко. Какъв възторг предизвика тяхното пристигане! Първият контакт! Братя по разум! А по-нататък?

Още преди появата на тези извънземни същества се спореше:

„Разумните същества от другите светове са физически й духовно близки на хората!“

„Нищо подобно, разумът може да има формата на кристал, плесен, плазма!“

Истината, както често се случва, се оказа по средата. На всички цивилизации е присъщо нещо общо, тъй като формирането на разума навсякъде се диктува от едни и същи закономерности (това вече е информация от антаресците). Но ако на Земята всеки народ си има свои обичаи, всеки човек — свой характер, и ако земното начало е създало вирусите, хипопотама, гения и кретена, напалма и фугите на Бах, то как трябва да изглеждат в галактически мащаб отклоненията във формите, явленията и мислите!

После те пристигнаха. Размениха си гаранции, културни ценности (ако някой въобще разбра нещо от тяхното изкуство). Обмениха си и образци от природата (невъзможно беше да се разбере как в сравнително неголемия им кораб изчезват мъхове, секвои, скелети на динозаври, айсберги, дюни, облаци). След това бе създаден „Интерпланет“ — за обмен на научно-технически и промишлени ценности.

И тук удариха на камък. Никакви дарове, никакъв кредит! „Ние сме готови — заявиха антаресците — да предоставим всякаква философска информация за онези общи закони на развитието на живота и разума, която би могла да ви помогне да се ориентирате по пътищата на вашата еволюция, да ви предпази от задънена улица. Но материалната сфера е толкова различна от социалната, нравствената и моралната, че предаването на нашите научно-технически постижения може да създаде опасност. Единствено възможно остава естественото ускорение, обменът на равни начала.“

И ето вече трети месец безуспешно се издирваха произведения, методи и патенти, които биха могли да заинтересуват антаресците. А при тяхната наука какво ли би могло да ги заинтересува?!

От всички срещи тази беше най-деликатната. Още по-деликатна я правеше мисълта за ползата, която би могла да бъде извлечена, стига да постигнеха целта си.

Директорът изтри запотените си длани.

Антаресците винаги бяха точни до секундата, затова той предварително стана, за да посрещне госта на вратата. Междувременно съвсем се преобрази — закрачи с уверената стъпка на домакин, с ведра и спокойна усмивка на енергичното си лице.

Съдейки по всичко, чужденците можеха мигновено да се преместват където пожелаят — пространството и стените не представляваха преграда за тях. Но при среща с хората от Земята те никога не се възползуваха от това. Секретарят отвори външната врата и антаресецът се плъзна в кабинета като че ли на колела. Призматичните му очи както обикновено гледаха встрани, когато след обичайните поздрави той се плъзна и седна в предназначеното за него кресло. (Те живееха на голяма планета и при ниския си ръст имаха по два чифта ръце и крака). Антаресецът седна и притихна — мъничък, приличен на скакалец.