Дмитрий Биленкин - Спестовна каса за време

Стори ми се, че само за миг съм притворил клепачи. Но веднага след като погледнах в залата, разбрах, че съм загазил. Загазили бяхме всички. Главният редактор и Клопонечецки стояха един срещу друг и лицата им светеха като светофари: на главния — червено, на Клопонечецки — зелено. Те мълчаливо гледаха празните редици столове.

— Ама това на какво… — щях да отнеса целия изблик на гняв, ако през това време в залата не бяха започнали да възникват останалите сътрудници. Навярно все пак има телепатия, след като всички са били овладени от едно и също желание, когато започна да говори Клопонечецки, и всички са го осъществили едновременно…

Няма да описвам следващите тиради… Спаси ни само това, че за новия брой спешно трябваха репортажи от първия ден на победата над времето, няма да събираме материал в редакцията я!

Излетях на улицата със скорост, при която подметките започват да димят…

И веднага попаднах на зрелище… Висок, величествен гражданин с побелели коси, приличащ на паметник на самия себе си, плачеше, опрян на електрическия стълб.

— Извинете, мога ли да ви помогна с нещо? — Докоснах го по рамото. Сълзите му пресъхнаха веднага, но гласът му хлипаше.

— Глупави хлапета… Глупави хлапета… Глупави хлапета…

След малко всичко се изясни. Той беше учител. И дори не просто учител, а учител — маестро, доколкото тази дума е уместна в педагогиката. И от неговия урок — неговия урок! — да избяга целият клас.

— Децата ще се върнат — опитах се да го утеша.

Но той беше твърде горд и прославен, за да се утеши. Отиде направо в милицията. Откъм гърба изглеждаше още повече като паметник на самия себе си.

Надрасках в бележника си: „Учителят Влад. Ив. Н. Децата. Отрицат. последици Спест. каса.“ — и продължих нататък да събирам впечатления.

Които не закъсняха. Като завих зад ъгъла, буквално се сблъсках с една снажна матрона, която се оглеждаше наоколо и кой знае защо размахваше ръце във въздуха.

— Не го ли видяхте? — се хвърли тя към мене.

— Кого? — стъписах се аз.

— Ами мъжа ми!

— Простете, но…

— Ние вървяхме под ръка!

— Но аз…

Лицето й доби зловещ израз.

— Така, значи… Навреме избяга… Изостави ме! Но почакай! — Тя заплаши въздуха с юмрук и енергично изруга. — Аз ще те изпреваря!

И изчезна пред очите ми.

Още не бях дошъл на себе си, когато силен удар в рамото ме накара да отскоча.

— Пардон! — вежливо каза пъргав мъж с кривоглед поглед, възниквайки отникъде. — Да сте видели оная моята?

— Една такава ли? — очертах с ръце контура на габаритите й. — Реши да се възползува. Догонва.

— Аха! — просия пъргавият мъж. — Точна сметчица.

Той ми намигна и се скри в близкия магазин. Извадих бележника си, но не можах да реша къде да впиша този случай — в графата за положителните или за отрицателните последици от внедряването на Спестовната каса за време.

Междувременно бях огладнял и тръгнах към близката закусвалня. Масите бяха почти празни, обхвана ме надежда да се наобядвам бързичко. Но кому ли не е ясно, че скоростта на обслужването не зависи от това пълно ли е заведението за обществено хранене, или не. Четвърт час след приемането на поръчката ми все още не ми донасяха супата, започнах да се отегчавам. Но тозчас в главата ми дойде гениална идея. Имам в запас половин час, спестен при изказването на Клопонечецки. Ще се възползувам от него да нахвърля репортажа си, а през това време и супата ще пристигне. Благодарейки в душата си на Спестовната каса за време, дадох заповед и…

Работеше се чудесно. От полезрението ми изчезна всичко живо, тъй като се намирах извън реалния ход на времето, не ми пречеше никой и нищо и редовете се нижеха под перото ми един след друг. Да, добре се работи на тишина и спокойствие.

Но половин час изтече и аз изплувах обратно в реалността, абсолютно сигурен, че там ме чака чиния супа.

Чиния нямаше. И въобще никого нямаше.

Дълго се мятах в паника, докато не открих управителя, уплашен до смърт. Оказа се, че не само аз съм бил такъв умник. Постепенно, от съображения също като моите, изчезнали всички посетители на закусвалнята, а след тях решили да спестят време и келнерките — та кого да обслужват, след като няма никой! Тогава по радиото обявили категорична забрана да се ползува Спестовната каса през работно време…

Зъл и гладен се понесох към къщи. Но да обядвам така и не ми беше писано, тъй като на площадката ме задържа Льова… Беше блед, от ноздрите му излизаше пара.