Дмитрий Биленкин: Виждащите ни

— Съществуват прозорци към миналото. Искаш ли да погледнеш?

Въпросът беше зададен малко лениво, с бегла усмивка, но пръстите на моя приятел избарабаниха по полираната масичка в съвсем несъответствуващ на усмивката ритъм. Неволно погледнах към тях. „Можеш да бъдеш сериозен човек и да мислиш за красотата на ноктите си.“ Безусловно Игнатиев беше сериозен кибернетик, но от известно време започна да се грижи за своя външен вид, сякаш се намираше пред обектива на кинокамера. Така запомних този миг: чашката от изпитото кафе, домашната светлина на лампиона върху политурата, благодушието на отвлечения разговор — и внезапният въпрос, небрежната усмивка, смутеното барабанене на красиво изрязаните нокти.

— Така ли? — отговорих в тон на домакина. — Къде са тези прозорци?

— Да речем, тук.

С гъвкаво движение Игнатиев се обърна към полицата, измъкна една папка, пръсна съдържанието й като ветрило в краката ми. По килима с шумолене се разпиляха репродукции на жанрови и портретни картини от стари майстори.

— А! — казах аз разочаровано, тъй като всичко се беше превърнало в плоска истина. — Разбира се, разбира се! Този суров чичо с камизола ни гледа направо от осемнадесети век. А тук виждаме сводница и мило момиче, което и не подозира пред очите на колко поколения го е показал художникът. Това ли искаше да ми покажеш?

— Не съвсем. Да вървим!

— Къде?

— В лабораторията, разбира се.

Без да ми даде да се опомня, той скочи с такава решителност, която рязко пресича всички колебания. Недоумявайки, аз наметнах шлифера си и излязох след Игнатиев.

Институтът беше на пет минути път от дома му през горичката, която разделяше академичното градче на жилищна и производствена част. Леко шумеше дъждът, от мокрите клони бързо падаха набъбнали капки. На пресечките на алеите като живачни светулки светеха фенери. Наоколо нямаше никого, само на шосето ни спря една полска мишка, която беше намислила да пресече асфалта пред самите ни крака. Като наближихме зданието, подухна мокър вятър откъм реката; градът беше построен на склон, като че ли на същото онова място, където по времето на някой си московски княз е станала люта сеч с татарите. Сега над хълма се извисяваше ажурната конструкция на радиотелескопа. Извитите като дъги антени, както бе отбелязал един минал оттук писател, напомняха богатирски, насочени към небосвода лъкове. От нас сега ги закриваха зданията.

Все така безмълвно се качихме на втория етаж. Игнатиев отключи вратата на лабораторията, светна настолната лампа. Мокрия си шлифер захвърли направо на табуретката; аз направих същото. В сухата миризма на метал, гума и още нещо, типично лабораторно, се прокрадна боязливият аромат на горски дъжд. Върху табуретката застинаха безформените очертания на шлиферите ни. Лампата слабо осветяваше многобутонните пултове, грапавите стени на обемистите анализатори, бъркотията на захранващите кабели, из полумрака като мътни очи гледаха прозорчетата на всевъзможни осцилографи, терминали и тем подобни.

— Настанявай се — Игнатиев се прокашля, потърка ръцете си, сякаш го тресеше, и приближи към пулта една свободна табуретка. — Сега ще настроя апаратурата.

— И какво ще има?

— „Ще има това, че нас няма да ни има“, както е обичал да казва един селски поп на Пушкин. Всъщност не очаквай кой знае какво. Всичко е само така, първи опити…

Той притихна, свещенодействувайки над нещо, което не се виждаше от гърба му. Горната част на лицето му и сресаната коса мътно се отразиха в белезникавото огледало на терминала като в сънната повърхност на някаква неземна вода. От прозореца духаше, навън все още ръмеше. Едва дочуващото се бръмчене на тока наля пространството зад ребристите прорези в кожуха на съседния апарат с тлееща оранжева светлина. Отместих лакътя си и се настаних по-удобно. От календара на стената ми се усмихваше красавица в шарен бански костюм. „Гланцово мъртвило“ — помислих аз мимоходом. Не изпитвах някакво особено вълнение, макар да разбирах прекрасно, че никой няма просто така да ме покани през нощта в лабораторията. Но засега най-яркото ми впечатление беше полската мишка, която се разхождаше в центъра на научното градче като у дома си.

Вътре в оживелия терминал нещо басово избуча, заблестяха някакви линии и се разляха на вълни от цветни петна. Звукът веднага секна. Безформените петна в един миг се построиха в изображение. Веждите ми неволно се повдигнаха, защото очаквах всичко друго, но не и върху екрана на терминала да се появи добре познатата на всички картина на Серов „Момичето с прасковите“. Изглеждаше така, сякаш беше предаване от Третяковската галерия. Наистина компютърът толкова точно пресъздаваше всички оттенъци на цветовете, че само светлинната основа на копието, която не приличаше на боя, пречеше да се приеме изображението за картина. Но все пак сигурно не заради това ме бяха домъкнали тук!