Михаил Булгаков - Кучешко сърце

— Филип Филипович, vorsichtig 6 6 По-внимателно (нем.) — Б.р. … — предупреждаващо започна Борментал.

— То бива, бива… ама чак такава подлост! — викна Филип Филипович на руски. — Имайте предвид, Бубев… господине, че ако си позволите още една безочлива постъпка, ще ви лиша от обед и изобщо от храна в моя дом. Шестнайсетте аршина иди-дойди, но тая жабешка хартийка не ме задължава да ви хрантутя.

Бубев изведнъж се уплаши и зяпна.

— Не е редно да бъда оставен без прехрана — замънка той. — Къде ще ям?

— Щом е тъй, дръжте се прилично! — в един глас заявиха двамата ескулаповци.

Бубев явно се поукроти и през тоя ден не причини вреда никому, с изключение на самия себе си: възползувай от краткотрайното отсъствие на Борментал, набара бръснача му и така си разцепи скулата, че Филип Филипович и доктор Борментал му шиха раната, поради което Бубев дълго ви, обливайки се със сълзи.

Следващата нощ в кабинета на професора в зеления полумрак седяха двама души: самият Филип Филипович и верният му, привързан към него Борментал. Останалите обитатели на къщата вече спяха. Филип Филипович беше по тюркоазения си халат и по червените си пантофи, а Борментал по риза и сини тиранти. Между лекарите на кръглата масичка до дебелия албум имаше бутилка коняк, чинийка с лимон и сандъче с пури. В задимената стая учените разпалено обсъждаха последните събития: Тази вечер Бубев беше задигнал от кабинета на Филип Филипович двете десетачки, сложени на бюрото му под преспапието, и изчезнал от апартамента. Прибра се късно абсолютно пиян. Нещо повече: с него се домъкнаха две неизвестни лица, които вдигаха врява на главното стълбище и изявиха желание да преспят у Бубев. Гореспоменатите лица се оттеглиха чак когато Фьодор, който присъствуваше на тази сцена по есенно палто, наметнато върху долните му дрехи, се обади в Четирийсет и пето отделение на милицията. Лицата мигновено изфирясаха, щом Фьодор окачи слушалката. Неизвестно къде, след като си отидоха лицата, се бяха дянали малахитеният пепелник от масичката под огледалото в антрето, бобровият калпак на Филип Филипович и бастунът му, на който със старовремски златни букви пишеше: „На скъпия и уважаем Филип Филипович от благодарните ординатори по случай…“ След това стоеше римската цифра XXV.

— Кои бяха тия? — запъти се със стиснати юмруци Филип Филипович към Бубев.

Той се олюляваше, подпираше се на шубите и мънкаше, че лицата не му били известни, но че те не били някакви си кучи синове, а добри момчета.

— Най-изумителното е, че и двамата бяха пияни… Кога са сколасали?! — чудеше се Филип Филипович, гледайки онова място в стойката, където навремето се намираше юбилейният подарък.

— Специалисти — поясни Фьодор, оттегляйки се да спи с една рубла в джоба.

За двете десетачки Бубев категорично се запъна и при това измънка не много ясно, че не живеел само той в апартамента.

— Аха, може доктор Борментал да е гепил десетачките, така ли? — осведоми се Филип Филипович с тих, но страшен по нюанса си глас.

Бубев се олюля, отвори абсолютно помътнелите си очи и изказа предположението:

— Може пък Зинка да ги е взела…

— Каквоо? — развика се Зина, която се беше показала на вратата като привидение, закривайки на гърдите си разкопчаната блузка с длан. — Ти чуваш ли се бе?!…

Вратът на Филип Филипович почервеня.

— Спокойно, Зинуша — каза той, прострял ръка към нея, — не се тревожи, ще оправим тая работа.

Зина незабавно се разциври, разсополиви се и дланта заподскача на ключицата й.

— Зина, как не ви е срам?! Никой не си е помислил такова нещо! Пу, отвратителна история — смутено заговори Борментал.

— Зина, голяма глупачка си, боже, прости ми — започна Филип Филипович.

Но изведнъж Зининият плач секна от само себе си и всички млъкнаха. На Бубев му бе прилошало. След като си блъсна главата в стената, той издаде звук, който не беше нито „и“, нито „е“, а нещо като „йеее!“. Лицето му пребледня и челюстта му се замърда трескаво.

— Дайте на тоя негодник кофата от манипулационната!

И всички се разтичаха, започнаха да се грижат за заболелия Бубев. Когато го поведоха да спи, той, олюлявайки се в ръцете на Борментал, запсува много нежно и мелодично, изговаряйки думите с голяма мъка.

Цялата тази история стана към един през нощта, а сега беше някъде около три след полунощ, но двамата в кабинета бодърствуваха, възбудени от коняка с лимон. Те толкова бяха окадили кабинета, че димът се движеше на гъсти бавни плоскости, без дори да се полюшва.