Джордж Байрон - Сънят

Духът на моя сън се промени.
Любимата съпруга бе на мъж,
в чиято обич огън слаб пламтеше.
Далеч от него — в родния си дом
живее сред растяща челяд тя —
деца на Красотата. Ала виж,
по нейното лице цъфти скръбта
и сянката на вътрешни борби,
и скланя неспокойно тя очите.
От непроронени сълзи тежат
клепачите — каква ли мъка крие?
Тя притежава всичко, що обича.
А няма го, не я смущава вече
с желания и с любовта си оня,
така горещо влюбен в нея.
Защо скърби тогава тя? Нали
не го обича и не му показа
да е обичан, и не той руши
ума й — а на миналото призракът.

Духът на моя сън се промени.
Аз скитника видях пред стар олтар
Завърнал се бе с прелестна невеста.
Но нямаше лицето тя, което
бе звездна светлина за младостта му.
И пак сега челото му засенчи
оная сянка на ужасен потрес,
която със сърцето си самотно
усетил бе във параклиса стар.
Енигмата на мисли спотаени
покри лика му като в оня час
и в миг изчезна, както бе дошла.
Изрече тих и безразличен той
обредния обет, не чул гласа си,
и всичко се люлееше край него:
не туй, което беше там, видя,
а оня древен дом, позната зала.
Запаметени — мястото, деня,
часа, лъчите, сенките и всичко,
което бе тогава там, и нея —
За него станала съдба, и всичко
между деня и него се изправи:
Защо дойдоха спомените днес?

Духът на моя сън се промени.
Възлюблената беше изменена
от скръб душевна. Светлия и ум
се скиташе от своя дом далече;
очите нямаха свой блясък, взорът
не бе от този свят; тя бе кралица
във царство фантастично, мисълта й
бе сбор от разпокъсани неща
и форми — смътни и неуловими
За другите, за нея бяха близки.
Това наричат лудост; мъдростта
е по-дълбока лудост, дар ужасен
е пък на меланхолията взорът:
далекоглед на истината, той
лишава хоризонта от фантазия,
оголва истината за живота —
тъй хладната реалност става страшна.

Духът на моя сън се промени.
Като преди бе скитникът самотен.
Съвсем забравен е от всички днеска
или воюват с него те; той бе
на отчаяние и болест знак,
отвсякъде с Раздор и със Омраза
бе обкръжен. Поглъщаше все скръб
подобно царя Митридат 2 2 Митридат /132-63 г. пр.н.е./ — понтийски цар, възкачил се на престола на единадесетгодишна възраст. За да се запази от многобройните си врагове, той свикнал да поглъща отрови до такава степен, че когато на старини решил да тури край на живота си, отровата не му подействувала. Бел. ред. и все
се хранеше с отрови — но бе жив.
Изхранваше се той с това, което
би значило за всички други смърт.
Приятели му бяха планините;
с вселената безкрайна и звездите
говореше и учеха го те
на своите тайни. И открита бе
за него книгата на всяка нощ.
И гласове от бездни неизбродни
разкриваха му чудеса. — Да бъде!

Сънят отмина — не се промени.
Той странен бе като реалността —
съдбата тези двамата обрече:
тя да завърши твърде рано с лудост,
а двамата — в нещастна самота.