Джулия Барет - Дързост

Елизабет, виждайки радостта, изписана по лицата на сестрите си и на останалите гости, се успокои, че вечерта протича чудесно. Дори си повярва, че е възможно и тя да се повесели.

Неочаквано в един миг залата като че ли притихна. На прага й стоеше капитан Томас Хейууд. Той бе подобаващо облечен за празника в парадната си морска униформа — една елегантна, откъдето и да погледнеш фигура, към която сега бяха отправени всички погледи, докато той се приближи до двамата домакини, за да им се представи.

— Мисис Дарси — започна той припряно още от разстояние, — очаквах с особено нетърпение запознанството с вас, след като научих, че наскоро сте пристигнали в Пембърли. Аз също съм отскоро тук, нов съм в областта, както понякога се страхувам, че съм и за моята родна Англия, тъй като съвсем наскоро се върнах от дълга и трудна морска служба към отечеството.

Елизабет бе малко удивена от фамилиарното обръщение, но въпреки това изказа искреното си съчувствие към човека, който буквално допреди дни бе участвал в боеве за страната си.

— Любезни ми господине — отговори тя приветливо, — вие наистина сте добре дошли. Флотата на Негово кралско величество се държа великолепно през тези трудни времена и всеки неин представител като вас трябва сега съвсем естествено да се потопи в удоволствията на живота. Получихме уверения, че все пак ще одобрите нашата кухня и напитки, след като небцето ви е устояло на изпитания като солено свинско месо и сухари при изпълнението на благородното ви призвание. Що се отнася до нашите малки развлечения тук, в Дарбишър, аз не мога да говоря за тях със същата увереност. След всичко онова, което вие, сигурна съм, сте видели по света, ние само можем да се надяваме да не изглеждаме във вашите очи прекалено отегчителни.

— Невъзможно е, честна дума — възкликна офицерът. — Само един единствен поглед към тази зала превръща балните салони на Малта и Гибралтар в истинска досада.

В този миг Елизабет видя Джорджиана да се приближава към тях и представи офицера. А капитан Хейууд съзря възможност и обект, за да покаже галантните си маниери в пълен блясък. Той заяви, че е заслепен и изумен, протестираше при вида на толкова много красота и в такава близост до него. След което още веднъж, давайки воля на своята любов към поезията, започна да рецитира на пленената Джорджиана най-новото стихотворение на любимия му Лорд Байрон:

След което, чувайки, че музикантите подхващат нова мелодия, капитан Хейууд реши, че няма смисъл да се бави: поклони се, предложи й ръка и за учудване на кавалера, с когото Джорджиана допреди малко разговаряше — по-големия Мидълтън, офицерът грабна момичето за поредния танц.

Те представляваха великолепна двойка, която привличаше вниманието на цялата компания. Всички погледи бяха вперени в тях. Из залата се носеше шепот и доста хора се прикриваха с ръка, за да не издадат прекаленото си любопитство, задавайки многократно въпроса: „Кой е този смел млад офицер?“ Въпросът заинтригува почти всички гости на празника.

Само Ан де Бърг, която точно тогава танцуваше, едва ли бе обърнала внимание на случилото се. Но лейди Катрин, както винаги бдителна към всичко, което се отнасяше до положението на семейството си, нащрек за каквото и да е възможно посегателство върху него, се изправи от стола си с безмълвно недоволство. Бе решила да поеме в свои ръце сигурността за първенството на дъщеря си в както изглеждаше предстоящата битка за спечелването на наперения млад офицер. Ето защо тя се отправи към своя племенник и започна настъпателно:

— Мистър Дарси, аз приветствам топлия прием, който оказахте на братовчеда на моя съпруг — Хейууд. Без съмнение вие само смътно си припомняте, че сте се срещали понякога с него в Розингс като деца. Но той вече е един наистина заслужаващ внимание млад човек и това при все, че не е имал никакво родителско напътствие. Той, както и вие, е загубил родителите си в ранна възраст. И все пак, неговите страдания бяха героични. Едва тези дни той се завърна от тежките морски битки в Средиземно море. За нас е чест, че той дойде да посети нашата скъпа Ан. И още нещо, смея да заявя, че макар днес неговото състояние да не е онова, което би могло да бъде, ако прекрасните му родители бяха живи, то все пак си остава съвсем примамливо. Ан се радва на неговото внимание, уверявам ви.