Митко Яворски - Чудото

— Не мога.

Дарбата недоволно замълчаваше.

Но можеше ли да мирува дълго? Голяма или малка, дарба ли е, ще понася всякакви лишения, за да се покаже. Запълни цялото сърце на Единствената и не я остави да се успокои. Легнеше ли, не заспиваше. Преследваха я видения, от които трудно се освобождаваше. Леглото и, изтъкано от цветен прашец, вече й се струваше кораво. Често осъмваше с насълзени очи.

— Още по-тъжна ще те направя!… — викаше й Дарбата.

Единствената не устоя. Обяви, че търси избраник да му даде сърцето си.

Новината по-бързо от лудия бяг на утринните лъчи обиколи земята, И от най-затънтените кътчета към беломраморния дворец потеглиха хора — всичките жадни за безсмъртие.

Сред тях какви ли нямаше: императори, прочути богаташи, търговци, майстори, музиканти, мъдреци, поети, певци, просяци, нещастници — всякакви. Императори, от които трепереха цели царства, се надпреварваха с просяци и престъпници да докажат, че на тях принадлежи правото да бъдат все млади. Ако не са те, ще настъпи непоправима бъркотия. Няма да има кой да сложи ред. Мъдреците ги прекъсваха, сигурни, че на тях принадлежи безсмъртието. Най-важното била мъдростта. Без нея нямало да бъде сторена и една разумна крачка. И да имало някъде сложен камък върху камък, щяло да бъде случайно. Ще царства разрушението, но ни в едно кътче — градежът.

И велики истини да разкриваха, никой не ги слушаше.

Поетите доказваха, че и да има безсмъртие, животът ще опустее без поезия. Ще загуби аромата си и радостта ще затихне в сърцата като простреляна птица.

Без поезия душата на човека щяла да заприлича на пясъчна пустиня, над която преминават облаци, но никога не валят дъждове. Ще вървят под небето, но няма да го виждат, ще садят цветя, но няма да се радват на аромата им. Ще слушат песни, но сърцата им ще останат затворени за тях, ще се къпят в светлина, а на очите им ще бъде тъжно. Няма ли я нея, хората ще бъдат сити, но никога възвисени.

Но кой ги слушаше. Прекъсваха ги певците. Като тъмна нощ ще изглежда животът без песен. Ще се движат по път без край. Ще се уморяват, защото няма да има кой да ги вдъхновява. Песните принадлежат на всички. Ако някой, да речем, направи прочута с красотата си ваза, то на нея ще се радва само този, който я има.

Песента е друго. Не може да бъде затворена, не може да бъде съсечена. Награждава достойните. От нея треперят и най-големите властелини. Преминава без пътища в дворци и паланки. На певците принадлежи вечната младост.

— И тъй да е — обаждаха се орачите и сеячите, — ще има ли песен и мъдрост, ако не орем земята и не я засяваме. Ако не сме ние, императорите кого ще управляват, мъдреците кого ще поучават, певците на кого ще пеят своите песни? Ние трябва да бъдем все млади.

Болните се надигнаха от носилките, те трябвало да получат безсмъртието, за да се излекуват и сдобият с радост, каквато те не са имали. Това било най-справедливото. Ще струва ли нещичко този свят, в който има хляб, песни, поезия и мъдрост, а няма справедливост. Без справедливост ще си струва ли човек да живее. Тъй че даде ли се безсмъртие на нуждаещите се, дава се безсмъртие на справедливостта.

Обаждаха се разбойниците — ако не били те, светът щял да се успокои, ще зеленяса като блато, няма да има движение. И те имали право на безсмъртие.

Надигналата се гълчава растеше като лавина, не се виждаше дали някога ще свърши. Какво ще получи, като даде своята дарба? — замисли се Единствената. — Ще престане да се измъчва — друго нищо. Но все едно, трябваше да умири тези хора. И тя, пред която затихваше всякаква живинка, застана на стълбището.

— Вижте ме! — викна тя, сигурна, че ще ги омае със своята красота.

Хората в този миг прозряха студеното й величие и ревнаха срещу й:

— Махни се! Ти си виновна, загдето тръгнахме да търсим безсмъртие. Ще се избиваме за него, защото няма да го имаме всички.

Тогава Единствената, изплашена, обяви, че ей там, над заснежения връх, всяка вечер идва една ярка звезда. Отведе ли я някой на нея, той ще има дарбата й.

Разгневените до преди малко хора се стъписаха. Мярна им се наново надеждата за безсмъртие и се разотидоха мълчаливи, замислени как да достигнат ярката вечерна звезда. Единствената гледаше как се стичат надолу по стръмнините й се почувствува силна и непостижима като преди.

Вечерта се прибра в спалнята си. Но какво ста-ваше с нея. Отпрати хората да се измъчват с непосилната задача уж да се успокои и бъде щастлива, а то легна и не заспа. В гърдите й се промъкваше някакво омайно желание, сърцето й тупкаше бързо, сякаш се задушаваше.