Уилям Шекспир - Том 1. Комедии

С четвъртия си опит — „Напразни усилия на Любовта“, Шекспир прави вече решителна стъпка към Лили и към комедията на любовта, която ще остане вече основна комична форма за него. За историята на тази комедия не знаем повече, отколкото за историята на другите, но за нея можем да направим някои доста правдоподобни догадки. Вероятно е например датата на написването да е 1593 г., което би обяснило една от основните теми на комедията — клетвопрестъпничеството на наварския крал. През лятото на тази именно година бъдещият френски крал Хенрих IV, крал и на Навара и светла надежда на протестантската кауза в Европа, решил да сложи край на религиозните войни в своята страна, като заявил, че Париж си струвал една литургия и приел католичеството. Вероотстъпничеството на краля обаче не дало веднага очаквания резултат и близо една година изминала, преди той да получи признанието на католиците и френската корона. И това е навярно обяснението за неочаквания край на комедията, която не завършва със сватбени камбани: в нейния финал наварският крал не получава ръката на Франция и не е сигурно, че ще я получи. Ако приемем, че комедията е и политическа сатира подобна на „Мидас“ от Лили, това нарушение на всички театрални традиции става лесно разбираемо.

През 1592–1593 г. обаче лондонските театри били затворени поради чумата, която върлувала в града. Трупите тръгнали на обиколки из провинцията или дори в странство — в Холандия, Германия и Дания. Но вместо да се впусне в такива авантюри, Шекспир предпочел да се довери на щедростта на младия граф Саутхямптън: именно през тази година той написал за него споменатите две поеми — единствените си епични произведения. И навярно от същия този меценат той е получил поръчка за една комедия, която да се играе от младите хористи пред отбрана публика в двореца на графа; че това е било тъй, говори и необикновеното число роли за млади момчета — пет жени и един паж, както и сравнително леките задачи, предвидени за целия ансамбъл. Особената публика пък принудила Шекспир да се обърне вече към Лили за образец. Ключовата и същевременно централна сцена на цялата драма, в която мъжете един подир друг се издават, че са престъпили клетвата си, е взета направо от „Галатея“ на този автор, където нимфите на целомъдрената Диана, ранени от стрелите на Купидон, правят подобни признания. Но дори като взема Лили за образец, Шекспир остава верен на себе си: той избира за свои герои не отвлечени митологични същества, а хора от плът и кръв, стъпили здраво на земята. А и любовта тук се явява не като болест, причинена от сляпо пакостниче, нито пък като слабост, която силните хора превъзмогват, а като естествен порив, способен да обърква хорските сметки не по-зле от самия Купидон, и то защото хората сами не познават достатъчно добре себе си, а не защото са предизвикали гнева на едно капризно божество. Докато Лили е писал преди всичко, за да ласкае кралицата, която била успяла да надвие бога на любовта и да го подчини на своята воля, Шекспир е могъл да избира темите си по-свободно и навярно това, което го е възпирало да тръгне по стъпките на Лили от самото начало на своя път, е било, че картината на любовта, дадена в драмите на Лили, не го е задоволявала, че са го дразнели формите на дворцовия флирт, в които тя се е изразявала там. И в последна сметка на новата му комедия може да се гледа не толкова като на политическа сатира, колкото като на атака срещу условностите на дворцовия флирт. Мъжете биват наказани не толкоз, защото са престъпили клетвата си — коя ли жена би се сърдила, че нейните чарове са се оказали по-силни от оковите на една клетва? — а защото, веднъж влюбили се, те обличат своите искрени намерения във формата на един елегантен флирт. Дамите приемат всичко като игра, играят си на свой ред и остават изненадани, когато получават сериозни предложения, за които не са подготвени. Подчинявайки се на жанра на дворцовата комедия, Шекспир ни дава същевременно и една весела критика както на самия жанр, така и на предпоставките му.

Идеята за академията, от която произтича цялото действие, е продиктувана от централното положение. Докато целомъдрието на Дианините нимфи се е разбирало от само себе си, клетвата на младите мъже тук се е нуждаела от някаква мотивировка; а идеята за подобни „академии“ — разбира се, не с такива строги устави — е била добре позната навремето и дори осъществена при някои италиански дворове; като пример може да послужи прочутата книга на Кастильоне „Придворният“, а подобна идея може дори да се свърже с наварския двор. Но през 1592 г. тази идея получава особена поанта поради това, че сър Уолтър Рали, главният съперник на Саутхямптъновия приятел, граф Есекс, като фаворит на кралицата изпаднал в немилост поради една любовна интрига с придворна дама и бил принуден да се оттегли в своето имение, където събрал около себе си група млади учени, математици, астрономи и поети. Около тази компания, заподозряна в атеизъм, доста се е злословело навремето, имало е дори официално следствие и изглежда доста вероятно, че Шекспировата академия визира именно академията на Рали, макар последната да не е имала много нещо общо с целомъдрието. Не че сред образите на драмата можем да открием лицето на Рали или на свързаната с него придворна дама — един фаворит, макар и в немилост, би могъл да стане пак опасен враг, особено при такава капризна кралица като Елизабет, и Шекспир, дори да е искал да осмее по-осезателно главата на враждебната за неговия патрон клика, е предпочел да обърне стрелите си против френския отстъпник от протестантството и неговите генерали — Бирон и Лонгвил. Ако четвъртият член от квартета в пиесата — Дюмен, напомня с името си католишкия херцог Дьо Мейен, заклет враг на Хенрих, това може да е намек за малко двойнствената роля, която последният играл спрямо католишката лига при описаните събития. Тези подробности, разбира се, не са от голямо значение за разбирането на драмата, но те ни помагат да вникнем в особения жанр, към който тя принадлежи.