Мич Албом - Вторници с Мори (Един старец, един младеж и най-великият урок на живота)

Кабинетът на Мори беше празен. Почувствах се объркан. Тогава се обърнах неуверено към спалнята и го видях да лежи завит на кревата. Виждал го бях в това положение само един единствен път преди — когато го масажираха — неговият афоризъм: „В кревата умира душата“ отново отекна в главата ми.

Влязох, наложил насилена усмивка върху лицето си. Облечен беше с жълто горнище на пижама, одеялото го покриваше до гърдите, фигурата му беше толкова съсухрена, че сякаш нещо липсваше. Беше се смалил като дете.

Устата му беше отворена, кожата му бледа и опъната на скулите. Когато очите му се преместиха върху мен, той се опита да каже нещо, но успях да чуя само леко хриптене.

Ето къде си бил, рекох, събрал всичкото си останало въодушевление.

Той издиша, затвори очи, после се усмихна, но самото усилие го изтощи.

— Скъпи… ми… приятелю — успя да изрече той накрая.

Да, аз съм твоят приятел, рекох.

— Днес… не съм… добре…

Утре ще си по-добре.

Той издиша още веднъж и се насили да кимне. Забелязах, че се мъчи да направи нещо под завивките и се сетих, че иска да извади ръцете си отгоре.

— Хвани — рече той.

Дръпнах завивките надолу и стиснах пръстите му. Те изчезнаха в моите. Наведох се по-наблизо, на няколко сантиметра от лицето му. За пръв път го виждах небръснат, малките бели косъмчета изглеждаха толкова не на място, сякаш някой го беше наръсил със сол по бузите и брадата. Как може брадата му да продължава да расте, когато всичко останало е изцедено от живот?

Мори, тихо заговорих аз.

— Треньоре — поправи ме той.

Треньоре, рекох. Почувствах, че ме побиват тръпки. Той говореше на кратки изблици, вдишваше и издишваше думите. Гласът му беше тъничък и дрезгав. Миришеше на мехлеми и лекарства.

— Ти си… добра душа.

Добра душа.

— Докосна ме — прошепна той. Премести ръцете ми на сърцето си. — Тук.

Усетих, че на гърлото ми засяда буца.

Треньоре?

— А?

Не знам как да се сбогувам.

Той ме потупа немощно по ръката, която продължаваше да държи на гърдите си.

— Ето така… се сбогуваме…

Той дишаше едва чуто, навън-навътре, усещах как гърдите му се повдигат и спадат. В този момент той ме погледна право в очите.

— Обичам… те — дрезгаво промълви той.

И аз те обичам, треньоре.

— Знам… знам… и още нещо…

Какво знаеш?

— Винаги… си ме обичал…

Очите му се свиха и той се разплака, лицето му се сгърчи като на бебе, което още не се е научило да управлява слъзните си канали. Притиснах го и го подържах така няколко минути. Разтърках увехналата му кожа. Погалих го по косата. Поставих дланта си върху лицето му и усетих костите му така близко под кожата, усетих сълзите, сякаш изстискани от капкомер.

Когато си възвърна нормалното дишане, аз се изкашлях и казах, че знам колко е уморен, така че ще дойда пак другия вторник, когато очаквам да го намеря по-бодър. Той изсумтя лекичко, най-близкото подобие на смях, на което беше способен. Въпреки всичко обаче се получи тъжен звук.

Вдигнах неотворения сак с касетофона. Защо въобще го бях донесъл? Знаех си, че няма да го използваме. Наведох се и го целунах силно, притиснал лице към неговото, брада до брада, кожа до кожа, постоях малко така, по-дълго от обичайното, с надеждата да го направя щастлив поне за частица от секундата.

Е, става ли?, рекох аз и се дръпнах назад.

Премитах, за да скрия сълзите си, а той примлясна с устни и повдигна вежди при изражението, изписано на лицето ми. Иска ми се да вярвам, че това е бил кратък миг на задоволство от страна на стария ми преподавател: най-сетне беше успял да ме разплаче.

— Става — прошепна той.

Мори почина в събота сутринта. Най-близките му били у дома при него. Роб се върнал от Токио — успял да целуне баща си за сбогом — Джон също бил там, Шарлот също, разбира се, братовчедката на Шарлот, Марша, която беше написала стихотворението, трогнало Мори толкова дълбоко по време на неговото „погребение на живо“ стихотворението, оприличаващо го на „нежна секвоя“. Спели на смени край леглото му. Мори изпаднал в кома два дни след последната ни среща и лекарите обявили, че оттук нататък може да издъхне по всяко време. Той обаче се държал още през целия труден следобед, цялата тежка нощ.

Накрая, на четвърти ноември, когато близките му излезли от стаята само за миг — да си вземат кафе от кухнята, първият миг, в който при него нямало човек от настъпването на комата — Мори спрял да диша.

И го нямало вече.