Мич Албом - Вторници с Мори (Един старец, един младеж и най-великият урок на живота)

Мори въздъхна. Толкова много нещастни влюбени се бяха обръщали към него за съвет, докато беше преподавател.

— Тъжно е, защото да имаш любим човек е много важно. Това се разбира най-добре, когато се озовеш в положение като моето, когато нещо не ти е наред. Да имаш приятели е чудесно, но приятелите няма да бъдат при теб през нощта, когато кашлицата те дави, не можеш да спиш и имаш нужда някой да поседне наблизо, да те утеши, да се опита да ти помогне.

Шарлот и Мори, които се познаваха от студентските си години, бяха женени от четиридесет и четири години. Наблюдавах ги и сега, когато тя му напомняше да си вземе лекарствата или идваше да го погали по врата или да поговори с него за синовете им. Двамата бяха един екип, често нямаха нужда от друго освен от един мълчалив поглед, за да разберат какво мисли другият. Шарлот беше по-затворена, не беше като Мори, но знам колко много я уважаваше той, защото понякога, докато си говорехме, той казваше: „На Шарлот може би няма да й е приятно да говоря за това“ и така слагаше край на темата. Само тогава Мори премълчаваше нещо.

— Едно нещо съм научил за брака — рече той. — Чрез него се подлагаш на проверка. Откриваш какъв си ти, какъв е другият, съответствате ли си, или не.

Има ли някакъв начин да се разбере дали един брак ще бъде успешен? Мори се усмихна.

— Нещата не са така прости, Мич.

Знам.

— И все пак има няколко правила, които знам, че са верни, що се отнася до любовта и брака: Ако не уважаваш другия, ще има да патиш. Ако не умееш да правиш компромиси, ще има да патиш. Ако не можеш да говориш открито за това, което става между вас двамата, ще има да патиш. И ако нямаш стабилна ценностна система в живота си, ще има да патиш. Наложително е да имате сходни ценностни системи.

— А най-важната от тези ценности, Мич?

— Да.

— Вярата, че бракът ви е особено важен.

Той подсмръкна и за миг затвори очи.

— Лично аз — въздъхна той без да отваря очи — смятам, че бракът е изключително важно нещо и човек пропуска страшно много, ако не го опита.

И завърши темата с цитат от стихотворението, в което вярваше като в молитва:

— „Обичайте се или мрете.“

Добре тогава, имам въпрос, казвам аз на Мори. Костеливите му пръсти държат очилата, овесени на гърдите му, които се надигат и спадат при всяко извоювано с мъка вдишване.

— Какъв е въпросът? — пита той.

Нали помниш Книгата на Йов?

— От Библията ли?

Точно така. Йов бил добър човек, но Бог му пратил страдания. За да изпита вярата му.

— Да, помня.

Взел му всичко, което имал, къщата, парите, близките…

— Здравето.

Да, разболял го.

— За да изпита вярата му.

Точно така. За да изпита вярата му. Именно затова се питах…

— Какво се питаше?

Ти какво мислиш за това?

Мори започва да кашля страшно. Ръцете му се тресат безпомощно отстрани на тялото му.

— Аз мисля — казва той с усмивка, — че Бог малко е прекалил.

— Удари го по-силно.

Аз удрям Мори по гърба.

— По-силно.

Отново го удрям.

— По-нагоре, към раменете… сега по-надолу.

Мори, по долнище на пижама, лежи на една страна в леглото, с лице, забито във възглавницата, с отворена уста. Физиотерапевтката ме учи как да изкарвам отровата от дробовете му — той има постоянна нужда, защото иначе секретът ще се сгъсти и няма да може да диша.

— Винаги… съм знаел… че ти се иска… да ме удариш — на пресекулки реди Мори.

Да, шегувам се аз, докато налагам с юмрук по бялата му като алабастър кожа на гърба. Това е за онази петица дето ми писа във втори курс. Пляс!

Всички се разсмиваме с неловкия смях, типичен за подобни случаи, да не би дяволът да подслушва наблизо. Сценката би могла да бъде забавна, ако за всички нас не беше ясно, че това е последната гимнастика преди смъртта. Болестта на Мори беше опасно близо до последната фронтова линия на съпротивителните му сили, белите дробове. Той постоянно предричаше, че ще умре от задушаване, а аз не можех да си представя по-ужасен начин да умреш. Понякога затваряше очи и се опитваше да поеме въздух с уста и нос и изглеждаше така, сякаш се напряга да повдигне корабна котва.

Беше началото на октомври, време отново да навлечем връхните дрехи, листата стояха натрупани на камари в предните дворове на Уест Нютън. Физиотерапевтката на Мори беше пристигнала по-рано, а аз обикновено гледах да се махна от стаята, когато при него имаше лекари и сестри. Но седмиците минаваха, времето ни изтичаше и аз обръщах все по-малко внимание на притесненията от физически характер. Исках да бъда при него. Исках да видя всичко. Това не беше типично за мен, но кое ли от случилите ми се през последните месеци неща в дома на Мори беше?