Мич Албом - Вторници с Мори (Един старец, един младеж и най-великият урок на живота)

Той преглътна и пусна снимката в скута си.

— Макар че цената му е твърде висока — допълни той. Защото трябва да ги напуснеш.

Защото трябва да ги напусна толкова скоро.

Той сви устни, затвори очи и аз видях как първата сълза се търкулна по бузата му.

А сега — рече той, — говори ти.

Аз ли?

— За твоето семейство. За родителите ти знам. Видях ги преди години, на церемонията при дипломирането ти. Имаш сестра, нали така?

Да, отвърнах аз.

— По-голяма от теб, нали?

По-голяма.

— И един брат, нали?

Кимнах.

— По-малък?

По-малък.

— Като мен — отбеляза Мори. — И аз имам по-малък брат.

Като теб, рекох.

— И той беше на промоцията ти, нали?

Премигнах и пред очите си видях всичко, както беше преди шестнадесет години: горещото слънце, сините тоги, примижали прехвърляме ръце през рамото на другия и позираме за моменталните снимки. Някой брои: „Едно, две трииии…“

— Какво има? — пита Мори, забелязал внезапното ми затишие. — Какво се сети?

Нищо, отвърнах, за да сменя темата.

Истината е, че имам брат, русокос брат с лешникови очи, по-малък от мен, който никак не прилича на мен и на тъмнокосата ми сестра, заради което навремето го дразнехме, че като малък чужди хора са го оставили на прага на къщата ни.

— А един ден — дразнехме го ние — те ще дойдат да си те приберат.

Той винаги се разплакваше, но ние не се отказвахме.

Той порасна по начина, по който израстват най-малките деца в семейството — разглезен, обожаван, измъчван вътрешно. Мечтата му беше да стане актьор или певец; на вечеря редовно разиграваше разни номера, които беше видял по телевизията, сам разиграваше всички роли, с усмивка, напираща на устата му. Аз бях добрият ученик, той лошият; аз бях послушен, той не спазваше правилата; аз не припарвах до алкохол и наркотици, той опитваше всичко, което човек може да поеме. Малко след като завърши гимназия, се премести да живее в Европа, защото му допадаше тамошният по-свободен начин на живот. И въпреки това той беше любимецът в семейството. Когато гостуваше у дома, при неговото необуздано и забавно присъствие аз често се чувствах дървен и закостенял.

Понеже бяхме толкова различни, смятах, че съдбите ни ще се развият в съвършено различни посоки, веднага след като навършим пълнолетие. И познах за всичко освен едно. От деня, в който почина вуйчо ми, аз вярвах, че ще загина от подобна смърт, че ще ме отнесе преждевременна болест. Затова работех трескаво и събирах сили за собствения си рак. Усещах дъха му. Знаех, че това ме чака. Очаквах го, както осъденият очаква палача.

И се оказах прав. Болестта дойде.

Но пропусна мен.

Порази брат ми.

Същият рак като на вуйчо ми. На панкреаса. Рядка форма. И така, най-младият в семейството, с русата коса и лешниковите очи, трябваше да се подложи на химиотерапия и лъчелечение. Косата му опада, лицето му стана слабо и изпито като на скелет. Аз трябваше да съм на негово място, казвах си. Но това беше брат ми, а не аз, не вуйчо ми. Още от малък той беше смело дете. Веднъж, когато се биехме в мазето, той буквално ме захапа през обувката толкова здраво, че изпищях от болка и го пуснах.

И този път не се предаде. Бореше се с болестта в Испания, където живееше, с помощта на експериментално средство, което не беше — и още не е — разрешено в Съединените щати. Летеше навред из Европа за различни лечения. След пет години лекарството сякаш успя да изгони рака.

Това беше добрата новина. Лошата беше, че брат ми не допускаше до себе си нито мен, нито когото и да било от семейството. Колкото и да се опитвахме да му се обаждаме и да го видим, той ни държеше надалеч, твърдейки, че тази борба е нещо, с което трябва да се справи сам. Понякога минаваха месеци без никаква вест от него. Посланията, записани на телефонния му секретар, оставаха без отговор. Чувствах, че би трябвало да направя нещо за него, разкъсваше ме ужасно чувство на вина, което още повече подклаждаше гнева ми, задето той не ми позволяваше да го направя.

Затова, за пореден път, се потопих в работа. Работех, защото това беше нещо, което можех да контролирам. Работех, защото работата беше нещо смислено и отзивчиво. И всеки път, когато се обадех в апартамента на брат ми в Испания и попаднех на телефония му секретар — където той говореше на испански, още един белег за това колко се бяхме раздалечили — аз затварях и се хвърлях да работя още по-настървено.

Може би това беше една от причините да чувствам Мори така близък. Той ми позволяваше да бъда там, където брат ми не ме допускаше.