Мич Албом - Вторници с Мори (Един старец, един младеж и най-великият урок на живота)

— Какво друго има? — питал Дейвид.

— Няма друго — отвръщала тя.

Когато вечер завивала Мори и Дейвид в леглото, тя им пеела на еврейски. Дори песните били мрачни и бедни. Имало една за малката продавачка на цигари:

Въпреки тежките условия, Мори бил научен да обича и да се грижи за другите. И да се учи. Ева не приемала нищо друго освен отличен успех в училище, защото в образованието виждала начин за преодоляване на бедността. Самата тя ходела на вечерно училище, за да усъвършенства английския си. Любовта на Мори към учението процъфтяла под нейните грижи.

Учел нощем, на светлината на кухненската лампа. А сутрин отивал в синагогата, за да каже „Изкор“ — заупокойната молитва за мъртвите — за майка си. Правел го, за да поддържа спомените си. Колкото и невероятно да звучи, бащата на Мори му бил казал никога да не споменава за нея. Чарли искал малкият Дейвид да мисли Ева за своя родна майка.

За Мори това било непоносимо бреме. Години наред, единственото свидетелство за съществуването на майка му била телеграмата, известяваща за нейната смърт. Той я бил прибрал още в деня на получаването й.

И цял живот не се беше разделял с нея.

Бащата на Мори го завел в кожарската фабрика, където работел. Било по време на Икономическата криза, 30-те години. Възнамерявал да намери на малкия Мори някаква работа.

Когато влезли във фабриката, Мори моментално почувствал, че стените сякаш ще се срутят и ще го затрупат. Помещението било тъмно и горещо, прозорците били силно зацапани, а машините били толкова наблизо една до друга и тракали като колела на локомотив. Навсякъде се носели косми от кожите и сгъстявали въздуха, а работниците, съшиващи кожите една за друга, седели превити над иглите си под строгия поглед на началника, който марширувал нагоре-надолу по пътеките и им крещял да работят по-бързо. Мори стоял до баща си, вцепенен от страх и се надявал, че началникът няма да се разкрещи и на него.

По време на обедната почивка баща му го завел при началника и го избутал напред, за да попита дали няма да се намери някаква работа и за сина му. Работата обаче не достигала и за възрастни работници и никой не искал да си даде работното място.

За Мори това било същинска милост Божия. Той намразил фабриката от самото начало. Заклел се и спазил клетвата до края на живота си: никога няма да работи нещо, с което да експлоатира други хора, и никога няма да печели от труда на другите.

— Какво смяташ да работиш? — питала го Ева.

— Не знам — отвръщал той.

Изключил правото, защото не обичал адвокатите, изключил и медицината, защото не можел да гледа кръв.

„Какво смяташ да работиш?“

Само поради невъзможност да се занимава с нещо друго най-добрият преподавател, който някога съм имал, станал преподавател.

„Учителят оставя диря във вечността; никога не може да се каже докъде се простира неговото влияние.“

— Да започнем оттам — казва Мори, — всеки знае, че ще умре, но някак си не му се вярва, че ще стане.

Този вторник той е в делово настроение. Темата е смъртта, първа точка в моя списък. Преди да дойда, Мори си е нахвърлил няколко бележки на малки бели листчета, за да не забрави. Несигурният му почерк вече е неразбираем за всички, освен за него. Началото на септември е, през прозореца на кабинета се вижда яркозеленият жив плет в задния двор, от улицата долитат виковете на играещите вън деца, последната седмица свобода преди да тръгнат на училище.

В Детройт стачниците се подготвят за голяма изява по случай празника, с която да демонстрират солидарността на профсъюзите пред работодателите. По време на полета прочетох във вестника за жена, застреляла съпруга и двете си дъщери, докато спели, защото както твърдяла, искала да ги предпази от „лоши хора“. В Калифорния адвокатите на О Джей Симпсън придобиваха все по-голяма известност.

А тук, в кабинета на Мори, животът продължаваше, като безценните му дни изтичаха един по един. Седяхме двамата заедно, на няколко педи от последната придобивка в дома му: кислородния апарат. Апаратът беше малък и преносим, на височина до коляното ми. Имаше нощи, когато на Мори не му достига въздух, и тогава той поставяше на носа си дълга пластмасова тръбичка, която стиска ноздрите му като пиявица. Мисълта, че Мори е придатък на някакъв си апарат, ми беше безкрайно неприятна и аз избягвах да го поглеждам, докато си говорим.