Тодор Арнаудов - Годен за военна служба

— Не виждал, а? Какъв да те пишем? Избери си: артилерист или парашутист, че на теб тъпанчетата не могат да се спукат от промяната в налягането. Следващият!

Безръков изрита леко вратата и плахо влезе в Стаята за мъчения.

— Давай си военната книжка да те видим и тебе.

Наборникът я стискаше между зъбите си.

— Ти куче ли си или смел защитник на Родината?

Смелият защитник изплю книжката пред лекаря.

— Уф, как си я олигавил… Вземи ти да я отвориш — няма да ти пипам лигите я…

Младежът виновно гледаше към земята.

— Къде си си прибрал ръцете? Пъхай ги в ръкавите? Пълнолетен ли си, наборник…? Казвай де? Доложи!

— Наборник Безръков.

— Психиатрите от съседната стая освидетелстваха ли те, че се държиш като питомник от детската градина? Или ръцете ти са в усмирителна риза? Психически оплаквания, ако си имал, трябваше там да си ги кажеш. При мен са физическите. Нещо да те боли? Телесни оплаквания да имаш?

— Нямам ръце.

— А, това ли било. Затова ли ръкавите ти са празни?

— Да…

— Нищо де, не се притеснявай. Ще намерим и за теб военна длъжност за Родината.

— Но… Как ще държа автомата?

— Автомата, автомата… Всички снайперисти искат да стават!? Има едни нови танкове, дето се управляват с педали. Честито, наборник…

— Безръков.

— Ще служиш на Отечеството като танкист.

— Но аз съм висок 2 метра!?

— Аз като съм 1.60 та какво? Надуваш ли се? Като влезеш в армията, мъжете ще направят и от тебе мъж и ще се научиш да държиш самочувствието си зад зъбите. Следващият!

Инвалидна количка с електрическо задвижване се промуши през вратата.

— Много си нисък бе? С какво са те хранили вашите? — попита лекарят и взе книжката от налакътника на количката. — Наборник Безкраков, някакви оплаквания? — продължи вежливо той.

— Нямам крака.

— Нямаш, значи не те болят?

— Не.

— Какво ми се оплакваш тогава? Щом нищо не те боли, нищо ти няма!

— Исках да кажа, че краката ми ги няма.

— Да не мислиш, че във войската ще ти трябват крака? Там се пълзи, наборник. В калта, през бодливата тел; по минното поле; под ботуша на доблестния и предан на отечествения си дълг към защитата на Родината командир! Ръце имаш ли?

— Имам…

— Няма да се притесняваш тогава! Пушка държал ли си? Един враг повеч мъртъв да положиш, пак ще е за добруването на българския народ! Нищо, че нямаш крака!

— Ръцете ми…

— Какво ръцете ти?

— Парализирани са…

— Е-е-е-е, стига с тия номера де! А как караш количката?! Недейте да лъжете, ей! От малки се учите и после мъжете ще ви набиват канчето в карцера; от мен да го знаете!

— Електронно небце се слага в устата и чрез движенията на езика се задават команди за управление на количката. — обясни наборникът.

— А, значи искаш да командваш… Не може веднага, моето момче. Първо се започва от редник, после ставаш ефрейтор, сержант… Разбира се, ако оцелееш дотогава и ако безръкият танкист не те сгази, без да иска, че да станеш човек с увреждания, получени по време на изпълнение на възвишения доблестен дълг към Свещеното Отечество. Какъв, казваш, да те пишем?

— Но аз нямам крака и ръцете ми са парализирани!

— Нямаш крака, но голяма уста имаш, дето не се вижда от земята, а иска да управлява! Глашатай ще те правим. Честито. Следващият!

Количката едва успя да се размине с влизащото легло, покрито с допре опънат бял чаршаф.

— Ти направо си готов за казармата бе, толкова хубаво си си оправил леглото!

От нещо да се оплакваш? Защо идваш с леглото и защо си толкова тънък?

— Защото съм мъртъв.

— Мъртъв? Кой ти каза, че такива номера минават? Един юнак преди малко дойде и изтърси, че нямал глава; но като чу за знойната млада медицинска сестра с пет атмосфери налягане в гърдите и устни като праскови, веднага я надигна, за да я види…

— Вие не работите с медицински сестри. — рече приглушено нещото, което надуваше чаршафа, и започна да се издига.

— Не работя, ама и ти, наборник, първо се надигаш, за да се увериш! Дай си военната книжка! Като влизаш при лекаря първо си даваш военната книжка, да ти знаем името, че ако се провиниш, да сме наясно с кого да се изгаврим! Има си закони в тая държава!

Чаршафът образува малък купол. На върха му бяха изрязани две дупки, от които бликаше мощна червеникаво-жълта светлина.

— За какво си ги взел тия фенерчета?

— За да открия душата ти.

— Че аз не я крия? — сопна се докторът.

Чаршафът се отдели от леглото и известно време се полута из стаята, кикотейки се зловещо.