Ян Адамчевски - Бартек

Никак не му беше приятно, когато седях тихо на бюрото. Веднага притичваше и започваше да хапе леко краката ми. Веднъж, след като много ми досади, го завързах с шнур за крака на масичката. Зашеметен за момент, Бартек душеше шнура, след това се опита да го прегризе, но не успя. Това го изкара от търпение и той започна да се мята около масата, докато я повлече през цялата стая и задъхан, застана на двете си лапички при мен, като се опираше на коляното ми. И как да се сърдиш на такъв немирник? Подарих му старото одеяло, нека го гризе, колкото иска. Но моя крак му беше по-вкусен.

Цветята са украса на всяко жилище. И аз имам няколко красиви екземпляра. Бартек не закачаше рододендрона, не пипаше и латинките на балкона. Затова пък си хареса китайската роза. Всъщност тя вече не е цвете, а дърво. Расте в голям дървен сандък. Бартек най-напред само подскачаше и дърпаше листенцата, като безмилостно ги нараняваше. Събудих „съвестта му“ и той ме послуша, остави листенцата на спокойствие. Но ето, че един ден се случи нова беда — завърнах се от работа, а на вратата никой не ме чакаше. Бартек го нямаше. Обходих жилището, надникнах във всички ъгли — палавникът беше изчезнал! Вниманието ми беше привлечено от розата. Тя странно се люлееше, макар в стаята да нямаше нито вятър, нито течение. Приближих се и не повярвах на собствените си очи: от сандъка се показваше лисичата опашка. Ама че негодяй! Изкопал си дупка, но тъй като пръстта не беше много — опашката му стърчеше навън. Когато го измъкнах оттам, беше страшно недоволен. А розата дълго се лекуваше след тия Бартекови атавистични навици. Искрено обаче трябва да призная, че той само веднъж си позволи подобен номер.

Впрочем Бартек порасна вече толкова, че наивно беше да бъде оставян сам вкъщи. Ето защо, когато в най-близката събота се отправих в планината на лов за елени, взех Бартек със себе си. Той беше свикнал с колата, тъй като неведнъж бе излизал в неделя сред природата. Пъхваше се под предната седалка, свиваше се на кълбо и по-нататък нищо не го интересуваше — нито 100-те километра в час, нито пък сменящият се пейзаж зад прозореца.

За щастие на рогача, въпреки че аз рядко улучвам, той не излезе насреща ми. Реших тогава да пренощувам и да опитам рано сутринта, но на Бартек ужасно му се искаше да яде, а беше неделя — магазините бяха затворени. Познатите, у които отседнах, ме посъветваха:

— Застреляйте две врабчета. Толкова много летят тук, че не можем да се справим с тях. Все изяждат храната на фазаните.

Стопанинът — известен ловец, риболовец и животновъд — ме заведе до изкуственото езеро. Около нас гордо крачеше опитомен фазан. Домашните кокошки така харесваха неговата компания, че никакъв друг петел нямаше достъп до двора. Гонеха всеки съперник така, че се разхвърчаваха пера. Над езерото се издигаше стръмен склон, гъсто обрасъл с храсти и дървета.

— О, там вдясно има врабче! — завика пръв стопанинът. И веднага започна да ме насочва.

— Малко по-високо, малко вляво, още малко. Стреляйте!

Стрелях. От храстите незабавно се понесе нечуван крясък на изплашени кокошки. Какъв скандал! Точно в средата на ятото. На разстояние 50 метра добре видяхме врабеца, но не бяхме забелязали кокошото ято. От храстите, спускащи се над езерото, падна точно в средата на водата, сипейки наляво и надясно пера, голяма пърхаща топка. Като видя това Мишек, огромно ловно куче, завързано с дебел синджир за дървената къщичка, се опъна, дръпна синджира, той се скъса… и кучето затича към водата. Доплува до кокошката, взе я в уста и я пусна в краката на стопанина. Нечувано! Дворното непородисто куче се прояви като истински ловен палаш! Най-радостен беше стопанинът:

— Най-после ще имам добро куче за диви гъски.

И стопанката не се разсърди:

— Каня ви на супа от кокошка. И без това някоя трябваше да отиде под ножа.

И така всички бяха доволни освен мъртвата кокошка и Бартек, защото врабецът — неговата вечеря — изхвърча нанякъде.

Постепенно Бартек ми стана съжител с пълни права. Когато се връщах вкъщи и отварях балкона, лисичето ме срещаше с огромна радост. Вечер, когато седях на бюрото, той идваше тихичко и докосваше краката ми, което на нашия условен език означаваше, че иска да го взема на колене. Обичаше също да се разположи на фотьойла и да следи дали няма да погледна към него. Имаше умоляващ, верен и същевременно много бърз поглед.

Моят съсед, с когото всеки ден си пиехме кафето, известен познавач на животните (неговото куче изяде някога крема му за бръснене, като пускаше през носа си великолепни прозрачни мехури), е скептик и твърди, че дивите животни нямат рефлексите, които домашните животни получават при общуването на човека, и че например вълците никога не лаят, нито пък махат опашка. Възможно е, но когато бях в зоологическата градина в Олива, застанах при клетката на вълците и ги галех през решетката, а те махаха с опашки. Щом разделих с тях кренвирша си, те заскимтяха от вълнение.