Ян Адамчевски - Бартек

Веднъж лесничеят донесе застрелян ястреб — знае се, че вредителите трябва да се изтребват. Бартек като стрела се спусна към птицата, захапа я със зъби и гордо премина с нея през цялата кухня до своя любим ъгъл. И макар че беше още малък, след време от птицата не остана почти нищо. Изяде я с перата, човката и ноктите.

Най-сетне дойде време Бартек да тръгне по широкия свят. Всички разлъки са тъжни. Най-тъжно беше на Ярек, но татко му го взе на коленете си и му обясни, че в града има много деца, които никога не са виждали лисиче и с удоволствие ще го видят, а той тук, в гората, ще може да има още не един Бартек.

От тавана измъкнах картонената кутия, застлах я дебело с вестници и изрязах отвори, за да не се задуши лисичето. Кутията с Бартек пренесох на седалката на колата и рано сутринта, когато децата от лесничейството още спяха, се отправихме на голямо пътуване през цяла Полша до Краков. Погледнах в кутията — лисичето, свито на кълбо, дълбоко спеше.

Това беше мнимо спокойствие, защото след половин час в изрязаната дупка се показа любопитно черно носле. След малко се разнесе скриптене и гризене. Охо, Бартек се труди, иска му се да излезе на чист въздух. Не след дълго в разширения отвор се показа най-напред муцунка с черна точица — нослето, после се появиха още две черни петна — оченцата, след малко — ушите, лапичките и Бартек вече стоеше до кутията на седалката и ме гледаше малко недоверчиво. Чувстваше, че се е провинил, но не знаеше какво наказание го чака за това. Бях зает с управляването на колата и не можех дори да го ударя, нито пък да го върна обратно в кутията. Лисичето, като видя, че нищо не се случи, се сви на кълбо, заспа и така благополучно пристигнахме във Варшава точно на обед.

Спряхме тържествено пред закусвалня „Прага“. Лисичето в ръката ми не произведе голям фурор. Само касиерката измърмори:

— Вие знаете, че влизането на кучета е забранено?

Обясних кротко, че Бартек не влезе сам, а бе внесен, а освен това не е… и тук махнах с ръка. Поръчах:

— Моля един път шаран по европейски, един татарски бифтек и една голонка 1 1 Голонка — вкусно ядене, приготвено от джолан — Б.пр. .

Седнахме скромно в най-тъмния ъгъл. Бартек завъртя последователно носле над шарана, татарския бифтек и голонката, от която се вдигаше па̀ра. О, чудеса! Избра шарана. Стрелкаше с очи ту вляво, ту вдясно и „гълташе“, само костите в зъбите му пращяха. Послушно изяде всичко, което му бе дадено, и накрая облиза чинията до чисто. Понеже не искаше нито кафе, нито чай, а мляко нямаше, продължихме пътя си.

Пътуването през страната би трябвало да умори този тъмнокафяв герой. Нищо подобно. Нали е нощно животно, лисичето със залеза на слънцето започна истинския си живот. Бартек, пуснат на паркета в антрето, за момент застана неподвижно, след това, чак ме е срам да кажа, направи огромно мокро петно. И веднага след това започна да скимти, че иска да го взема на ръце. Никакви такива, кутре, ще отидеш на балкона — там ще бъде твоят дом!

Пътната кутия със закърпена набързо дупка трябваше да бъде и тази нощ дом на лисичето. Измъчен от дългия път, аз отидох да спя. На другия ден се събудих много рано и изтичах на балкона. Беда — кутията бе празна! Отново същата история: лисичето изгризало отстрани нови дупки и излязло навън. Къде ли е сега?

Големият балкон чрез тесен парапет беше свързан с цялата предна част на дългата сграда — шестнадесет други балкона и осем стълбища. Долу — тревни площи, лехи с цветя, храсти, по-нататък — шумна улица, къщи, градинки. Ако е паднало от парапета, то е толкова пухкаво и меко, че сигурно нищо не му е станало. А би могло да попадне под кола. Може пък да се е скрило под някой храст?

Претърсих наоколо целия блок няколко пъти — няма го! Поглеждах под всяко храстче — няма го! Моето необичайно занимание (Кой в пет часа сутринта по пижама разглежда внимателно под храстите пред къщи?) събуди любопитството на портиера, който тъкмо започваше сутрешното обхождане на блока.

— Загубили ли сте нещо?

— Едно лисиче.

— Какво говорите! Лисиче! Откъде сте го взели?

Тъй като разчитах да спечеля сърцето на портиера, разказах му за радостите и скърбите на моето лисиче!

— Аз ще го намеря! — обеща той.

Дойде още същия ден вечерта и с тайнствен израз на лицето каза:

— В третия вход, на първия етаж, точно срещу стълбите.

Отидох, почуках, представих се. Действително в банята върху хавлиена кърпа седеше беглецът, целият мокър, жалък, гладен. Не искаше нищо да яде, макар че му бяха подхвърляли разни лакомства. Седеше върху хавлиената кърпа, защото — както обясни десетгодишната домакиня на дома: — Господине, това куче непрекъснато се напишква.