Джоан Роулинг - Хари Потър и философският камък

— Е, Тед — обади се метеорологът, — това не мога да кажа, обаче не само совите са се държали чудновато днес. Зрители толкова далеч един от друг, като например от Кент, Йоркшир и Дънди, ми съобщиха по телефона, че вместо дъжда, който им обещах вчера, е имало порой от падащи звезди! Може би някои хора са отпразнували предварително Нощта на кладите 2 2 Отбелязва се в Англия на 5 ноември. — Бел.пр. — но, мили хора, тя всъщност се пада чак другата седмица! Обаче за тази вечер мога да обещая една мокра нощ.

Господин Дърсли замръзна във фотьойла си. Падащи звезди над цяла Великобритания? Сови, които летят посред бял ден? Навред тайнствени хора с мантии? И шепотът, шепотът за семейство Потър…

Госпожа Дърсли влезе във всекидневната с две чаши чай. Нямаше как. Той трябваше да й каже нещо. Притеснено се изкашля.

— Хм… Петуния, мила моя, обаждала ли ти се е напоследък сестра ти?

Както и беше очаквал, госпожа Дърсли доби възмутен и ядосан вид. В края на краищата обикновено се правеха, че тя няма сестра.

— Не — отвърна сега рязко. — Защо?

— Странни неща в новините — промърмори господин Дърсли. — Сови… падащи звезди… а в града днес имаше сума чудновати хора…

— Е, и? — сопна му се госпожа Дърсли.

— Ами, просто си помислих… че може би… всичко това има нещо общо с… разбираш ли… с нейните приятели.

Госпожа Дърсли отпи от чая със свити устни. Господин Дърсли се питаше дали да посмее да й спомене, че е чул името Потър. Реши, че не смее. Вместо това каза колкото е възможно по-нехайно:

— Синът им… трябва да е горе-долу на възрастта на Дъдли, нали?

— Предполагам — рече госпожа Дърсли хладно.

— Как се казваше? Не беше ли Хауърд?

— Хари. Отвратително просташко име, ако питаш мен.

— А, да — възкликна господин Дърсли и сърцето му се сви болезнено. — Да, напълно съм съгласен с теб.

Когато се качиха горе да си легнат, не спомена нито дума повече по въпроса. Докато госпожа Дърсли беше в банята, господин Дърсли се шмугна до прозореца на спалнята и надникна в градината пред къщата. Котката беше все още там, втренчила поглед надолу по „Привит Драйв“, сякаш очакваше нещо.

Нима той си въобразяваше разни работи? Можеше ли всичко това да има общо с Потърови? Ако беше тъй… ако излезеше наяве, че са сродени с една двойка такива… той не би го понесъл.

Семейство Дърсли си легнаха. Госпожа Дърсли заспа бързо, но господин Дърсли лежеше буден и мислено си преповтаряше всичко. Последната му утешителна мисъл, преди да заспи, беше, че дори ако Потърови бяха замесени, нямаше причина да потърсят него и госпожа Дърсли. Потърови знаеха отлично какво той и Петуния мислят за тях и такива като тях… Той не виждаше как двамата с Петуния биха могли да бъдат въвлечени в каквото и да било, което можеше да се случи. Прозина се и се обърна. Тях то не би могло да засегне.

Колко дълбоко се лъжеше!

Господин Дърсли може и да беше потънал в неспокоен сън, ала котката на зида отвън не показваше никакви признаци на сънливост. Седеше неподвижно като статуя, вперила непримигващи очи в далечния ъгъл на „Привит Драйв“. Дори не трепна, когато на съседната улица се затръшна вратата на една кола, нито когато две сови профучаха над нея. Всъщност стана почти полунощ, преди котката изобщо да помръдне.

На ъгъла, който тя бе наблюдавала, се появи мъж. Появи се така внезапно и безшумно, та човек би помислил, че просто е изникнал из земята. Опашката на котката потрепна и животното примижа.

Никога на „Привит Драйв“ не бяха виждали такъв човек. Беше висок, слаб и много стар, ако се съдеше по сребристата му коса и брада, които бяха толкова дълги, че би могъл да си ги втъкне в колана. Носеше дълги одежди, пурпурна мантия, която метеше земята, и ботуши с висок ток и катарами. Сините му очи бяха светли, ясни и бляскаха иззад очилата му с форма на полумесец, а носът му бе много дълъг и гърбав, сякаш е бил чупен поне два пъти. Името на този мъж беше Албус Дъмбълдор 3 3 Албус Дъмбълдор — от „бил“ (лат.) и вид пчела (англ.) — Б. пр. .

Албус Дъмбълдор като че ли не съзнаваше, че току-що е попаднал на улица, където всичко, свързано с него — от името до ботушите му — беше нежелано. Ровеше усърдно из джобовете на мантията си и търсеше нещо. Обаче явно съзнаваше, че е наблюдаван, защото внезапно хвърли поглед към котката, която все още го гледаше втренчено от другия край на улицата. По някаква причина видът на котката изглежда го развесели. Той се изкикоти и промърмори: