Джоан Роулинг - Хари Потър и философският камък

БУУМ!

Цялата барака се разтресе и Хари седна, изпънат като свещ, вперил очи във вратата. Някой стоеше отвън и чукаше, за да влезе.

БУУМ! Отново се почука. Дъдли се събуди стреснат.

— Къде е оръдието? — попита глуповато.

Зад тях прозвуча трясък и вуйчо Върнън се втурна в стаята. В ръцете си държеше пушка и сега те разбраха какво е имало в дългия тесен пакет, който беше донесъл.

— Кой е там? — кресна той. — Предупреждавам ви… аз съм въоръжен!

Настъпи пауза. После…

ДАН!

Някой блъсна вратата с такава сила, че тя изскочи от пантите и падна с оглушителен трясък на пода.

В рамката й стоеше един великан. Лицето му беше почти напълно скрито от дълга рошава коса като грива и огромна сплъстена брада, но човек все пак можеше да види очите му, които блестяха като черни бръмбари.

Великанът се провря в колибата, като се приведе, та главата му едва докосваше тавана. Наведе се, вдигна вратата и като на шега я закачи пак на рамката й. Грохотът от бурята навън позаглъхна. Той се обърна и изгледа всички.

— Да щете да ни направите чаша чай, а? Озорих се от туй пътуване…

Закрачи към канапето, където седеше Дъдли, смразен от страх.

— Я, мръдни малко бе, дебела буцо — каза непознатият.

Дъдли изквича и хукна да се скрие зад майка си, която се бе свила в ужас зад вуйчо Върнън.

— Ей го и Хари! — продължи великанът.

Хари вдигна поглед към свирепото, дивашко и засенчено от коса лице и видя, че бръмбарските очи са свити в усмивка.

— Кат’ те видях последния път, ти беше още бебе — рече великанът. — Много мязаш на татко си, ама имаш очите на майка си.

Вуйчо Върнън издаде странен хрипкав звук.

— Настоявам незабавно да напуснете, сър! — каза. — Нахлухте тук с взлом!

— Я да млъкнеш, Дърсли, дебелак такъв! — сопна му се великанът.

Пресегна се през облегалката на канапето, издърпа пушката от ръцете на вуйчо Върнън, прегъна я и с такава лекота я завърза на възел, че сякаш бе направена от гума, а сетне я захвърли в единия ъгъл на стаята.

Вуйчо Върнън издаде друг смешен звук — като настъпена мишка.

— Както и да е… Хари — каза великанът и обърна гръб на семейство Дърсли, — честит ти рожден ден! Нося ти нещо тук… може по някое време да съм седнал отгоре, ама на вкус ще е добра.

От един вътрешен джоб на черното си палто той извади леко смачкана кутия. Хари я отвори с треперещи пръсти. Вътре имаше голяма лепкава шоколадова торта, върху която беше изписано със зелена захарна глазура „Честит рожден ден, Хари!“

Хари погледна великана. Искаше да каже „Много благодаря!“, обаче думите се загубиха по пътя към устата му и вместо това попита:

— Кой сте вие?

Великанът се позасмя.

— Вярно бе, не се представих! Рубиъс Хагрид, Пазителят на ключовете и дивеча на „Хогуортс“ 9 9 Хогуортс — от warty hog (англ.), африканска брадавичеста свиня — Б.пр. .

Протегна огромната си длан и разтърси цялата ръка на Хари.

— Е, к’во става с тоя чай, а? — каза, като разтриваше ръце. — Ама да знаете, че не бих отказал и нещо по-силно, ако ви се намира.

Погледът му падна върху празното огнище със сгърчените опаковки от чипс и новодошлият изпръхтя подигравателно. Наведе се над огнището. Те не виждаха какво прави, но когато се отдръпна след секунда, там гореше буен огън. Той изпълни цялата влажна колиба с игрива светлина и Хари усети как топлината го обгърна като гореща вана.

Великанът седна пак на канапето, което се огъна под тежестта му, и започна да вади най-различни неща от джобовете на палтото си: медна тенджерка, смачкан пакет наденици, дилаф, чайник, няколко нащърбени чаши и бутилка с кехлибарена течност, от която си сръбна, преди да се залови да приготвя чай. Скоро колибата се изпълни с уханието на цвъртяща наденица. Никой не продума, докато великанът действаше, но когато издърпа първите шест дебели, сочни, леко загорели наденици от дилафа, Дъдли се поразмърда. Вуйчо Върнън каза рязко:

— Няма да пипаш нищо, което той ти дава, Дъдли.

Великанът се закиска мрачно.

— Тоя грамаден пудинг, дето ти е син, няма нужда от повече угояване, Дърсли, не се тревожи.

Той подаде надениците на Хари, който беше толкова гладен, та му се стори, че по-прекрасно нещо никога не бе вкусвал, но все пак не можеше да откъсне очи от великана. Най-накрая — тъй като явно никой нямаше намерение да обясни положението — той каза:

— Извинете, но все още не мога да разбера кой сте.