Джоан Роулинг - Хари Потър и философският камък

— Донеси пощата, Дъдли — каза вуйчо Върнън иззад вестника си.

— Накарай Хари да я донесе.

— Донеси пощата, Хари.

— Накарай Дъдли да я донесе.

— Мушни го със смелтингската си пръчка, Дъдли.

Хари избягна смелтингската пръчка и отиде да вземе пощата. На изтривалката лежаха три неща: пощенска картичка от Марджи, сестрата на вуйчо Върнън (тя беше на почивка на остров Уайт), кафяв плик, който приличаше на сметка, и… писмо за Хари.

Хари го вдигна и се взря в него, а сърцето му задумка като огромен барабан. Никой никога през целия ме живот не му беше писал писмо! Кой ли можеше да му пише? Нямаше приятели, нито други роднини, не беше записан в библиотеката, та дори не бе получавал нелюбезни бележки с искане да върне книги. А все пак, ето го — едно писмо, адресирано толкова ясно, че не можеше да има грешка:

Г-н Х. Потър

Килерът под стълбището

ул. „Привит Драйв“ 4

Литъл Уингинг

Графство Съри

Пликът беше дебел и тежък, направен от жълтеникав пергамент, адресът пък бе написан с изумруденозелено мастило. Пощенска марка нямаше.

Като обърна плика с разтреперана ръка, Хари видя печат с червен восък, изобразяващ герб: голяма буква „Х“, заобиколена от лъв, орел, язовец и змия.

— По-бързо, момче — провикна се вуйчо Върнън от кухнята. — Какво правиш? Да не проверяваш дали няма писма бомби?

И се засмя на собствената си шега.

Хари се върна в кухнята, все още вперил поглед в своето писмо. Подаде на вуйчо Върнън сметката и пощенската картичка, седна и почна бавно да отваря жълтеникавия плик.

Вуйчо Върнън отвори сметката, изпръхтя с отвращение и зачете гърба на картичката.

— Марджи е болна — уведоми той леля Петуния. — Яла развалени миди…

— Татко! — каза Дъдли внезапно. — Хари е получил нещо!

Хари тъкмо искаше да разгъне писмото, написано на дебел пергамент, същия като на плика, когато вуйчо Върнън го изтръгна рязко от ръката му.

— То е за мен! — викна Хари, като се опита да го дръпне обратно.

— Кой ли ще ти пише на теб? — присмя му се вуйчо Върнън, разгърна със замах писмото с една ръка и му хвърли бегъл поглед. От червено, лицето му стана зелено, по-бързо от който и да е светофар. И не спря дотам. Само след секунди беше сиво-белезникаво, като застояла овесена каша.

— П-п-петуния! — възкликна той задъхано.

Дъдли се опита да грабне писмото, за да го прочете, но вуйчо Върнън го държеше високо, където той не можеше да го стигне. Леля Петуния го взе с любопитство и зачете първия ред. След миг изглеждаше, като че ли ще припадне. Хвана се за шията и издаде звук, сякаш се е задавила.

— Върнън! О, небеса… Върнън!

Те впериха очи един в друг, изглежда забравили, че Хари и Дъдли все още са в кухнята. Дъдли не беше свикнал да го пренебрегват. Нанесе на баща си силен удар по главата със своята смелтингска пръчка и викна:

— Искам да прочета това писмо!

— Аз искам да прочета това писмо — каза Хари яростно, — тъй като то е до мен!

— Излезте и двамата — изграчи вуйчо Върнън, като пъхна писмото обратно в плика му.

Хари не мръдна.

— ИСКАМ СИ ПИСМОТО! — провикна се той.

— Дай го на мен да го видя! — настояваше Дъдли.

— ВЪН! — кресна вуйчо Върнън, хвана Хари и Дъдли за вратовете, изхвърли ги в коридора и затръшна кухненската врата подире им.

Хари и Дъдли незабавно се впуснаха в яростна, но мълчалива борба кой да подслушва на ключалката. Дъдли спечели и Хари, с очила, провиснали на едното ухо, легна по корем, за да слуша на пролуката между вратата и пода.

— Върнън — тъкмо казваше леля Петуния с треперещ глас, — погледни адреса… как е възможно да знаят къде спи той? Мислиш ли, че наблюдават къщата?

— Наблюдават… шпионират… може би ни следят — забъбри вуйчо Върнън объркано.

— Но какво ще правим, Върнън? Дали да не им пишем? Да им кажем, че не искаме…

Хари виждаше как лъскавите черни обувки на вуйчо Върнън сноват напред-назад из кухнята.

— Не — каза накрая. — Не, ще го оставим без последствие. Ако не получат отговор… да, така е най-добре… няма да правим нищо…

— Но…

— Не искам такъв един в дома си, Петуния! Нали си дадохме клетва, когато го приехме, че ще изкореним тези опасни глупости?

Когато се върна от работа тази вечер, вуйчо Върнън направи нещо, което никога досега не беше правил — той посети Хари в неговия килер.

— Къде ми е писмото? — попита Хари, щом вуйчо Върнън с мъка се провря през вратата. — Кой ми пише?

— Никой. Било е изпратено до теб по погрешка — отговори отсечено вуйчо Върнън. — Изгорих го.