Джоан Роулинг - Хари Потър и стаята на тайните

— Какво ви прихвана?!

— Изплъзна ми се к-количката — заекна Хари, като опипваше ребрата си.

Рон хукна да вземе Хедуиг, която вдигаше такава врява, че тълпата наоколо започна да се възмущава от жестокостта към животните.

— Защо не можахме да минем? — процеди Хари към Рон.

— Де да знам…

Рон трескаво се озърна наоколо. Дузина любопитни все ги гледаха.

— Ще изпуснем влака — прошепна Рон. — Не разбирам защо се затвори проходът…

Хари вдигна очи към грамадния часовник с усещането, че стомахът му сякаш потъва. Десет секунди… девет секунди…

Той внимателно завъртя количката си право срещу бариерата и натисна с всичка сила. Желязото не помръдна.

Три секунди… две секунди… една секунда…

— Свърши — каза Рон, съвсем стъписан. — Влакът замина. Ами ако мама и татко не могат да се върнат обратно при нас? Имаш ли някакви мъгълски пари?

Хари отвърна с глух смях:

— Семейство Дърсли не са ми давали джобни пари от около шест години.

Рон притисна ухо в студената бариера.

— Нищо не се чува — напрегнато съобщи той. — Какво ще правим сега? Не знам колко време ще им трябва на мама и татко да се върнат при нас.

Те се огледаха. Хората още ги наблюдаваха, главно поради крясъците на Хедуиг.

— Според мен по-добре да отидем да чакаме при колата — предложи Хари. — Привличаме твърде много внима…

— Хари! — каза Рон, а очите му блеснаха. — Колата!

— Какво?

— Можем да излетим с нея до „Хогуортс“!

— Ама нали…

— Изпуснахме влака, нали така? А трябва да стигнем до училището. Дори на невръстни магьосници е позволено да си служат с магия, ако наистина са в извънредно положение — алинея деветнайсет или нещо такова от Закона за ограничаване на не знам какво си…

Паниката на Хари премина в радостна възбуда.

— Можеш ли да летиш с нея?

— Без проблем — отвърна Рон и завъртя количката към изхода.

— Хайде, давай, ако побързаме, ще можем да следваме експрес „Хогуортс“.

И те забързаха през тълпата от любопитни мъгъли, напуснаха гарата и се върнаха там, където в една странична алея беше паркиран старият „Форд Англиа“.

Рон отвори бездънния багажник с няколко почуквания на пръчката си. Двамата наместиха обратно куфарите си, поставиха кафеза на Хедуиг на задната седалка и се качиха отпред.

— Виж да не ни гледа някой — каза Рон и запали двигателя пак с почукване на пръчката си.

Хари подаде глава през прозореца — по магистралата напред тътнеше усилено движение, но тяхната улица бе празна.

— Всичко е чисто — каза той.

Рон натисна малко сребристо копче на таблото и автомобилът заедно с тях самите стана невидим… Хари усещаше как вибрира седалката под него, чуваше равния шум на двигателя, усещаше ръцете си върху коленете и очилата върху носа си, но от него не би могло да се види нищо друго, освен две очи, които се носеха над една кална улица, пълна с паркирани коли.

— Пълен напред! — чу се гласът на Рон отдясно.

Земята и мръсните сгради от двете страни потънаха, изчезвайки от поглед, докато колата се издигаше. След няколко секунди цял Лондон, обгърнат в дим и светлини, остана под тях.

После нещо изпука и колата, Хари и Рон се появиха отново.

— О, не! — извика Рон, докато натискаше копчето за невидимост. — Повредило се е…

Тогава и двамата се заеха да го натискат. Колата пак стана невидима. После отново се появи.

— Дръж се! — викна Рон и натисна с всичка сила газта. Врязаха се право в къделите от облаци и всичко наоколо стана сиво и влажно.

— Сега какво? — попита Хари, като примигваше в непрогледната гъстота, обгръщаща ги от всички страни.

— Трябва да видим влака, за да знаем в коя посока да се движим — каза Рон.

— Слез пак ниско… ама бързо…

Те се спуснаха отново под облаците и се завъртяха на седалките си, взирайки се надолу към земята.

— Виждам го! — провикна се Хари. — Ей го там отпред.

Експрес „Хогуортс“ се виеше пред тях като алена змия.

— Посоката му е на север — съобщи Рон, като погледна компаса на таблото. — Добре, трябва само да проверяваме горе-долу на половин час… Дръж се!

И те пак се врязаха в облаците. Минута по-късно се озоваха сред ослепително ярка слънчева светлина.

Това беше съвсем различен свят. Гумите на колата едва докосваха морето от пухкави облаци, а небето бе сияеща и безкрайна синева под ослепително бялото слънце.

— Сега трябва да внимаваме само за самолети — каза Рон.

Двамата се спогледаха, разсмяха се и дълго не можаха да спрат.